Сянка и кост
- Автор: Бардуго Лей
- Серия: Гриша #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Сянка и кост». Краткое содержание книги:
От събралата се около мен в подножието на подиума тълпа се извиси звънлив смях. Познах красивото момиче в синьо – същото от каретата на Етералки, което така се захласна по Мал. Тя прошушна нещо на кестенявата си приятелка и двете пак се разсмяха. Страните ми пламнаха при мисълта как ли изглеждам в разпокъсания си дрипав шинел след пътуването из
Долината на смъртната сянка и схватката с рояк изгладнели волкри. Въпреки това вирнах глава и погледнах красавицата право в очите. „Смей се колкото щеш – помислих си мрачно. – Независимо какво си шушукате там, чувала съм и по-лошо.“
Тя издържа погледа ми за миг, после отклони очи. Позволих си да се насладя за кратко на тази победа, после гласът на полковник Раевски ме върна обратно към горчивата реалност и положението, в което се намирах.
– Доведете ги – нареди той. Обърнах се и видях друг конвой войници. Те въведоха група смазани и объркани хора в шатрата и ги подкараха по пътеката. Сред тях различих войника, който стоеше до мен при нападението на волкрите, както и старшия картограф – неизменно спретнатият му мундир сега беше разкъсан и мръсен, а лицето – уплашено. Потресът ми се усили, когато осъзнах, че това са оцелелите от сала, на който бях и аз. Доведени бяха пред Тъмнейший като свидетели. Какво ли се бе случило в Долината?
Какво ли съм сторила според тях?
Дъхът ми секна, когато разпознах сред тях и следотърсачите. Първо съгледах Михайло, неговата чорлава рижа коса стърчеше над останалите, обрамчила дебелия му врат; облегнат на него, целият в превръзки, направени от разкъсаната му риза, вървеше мъртвешки бледият и страшно изтощен Мал. Коленете ми омекнаха, притиснах длан към устните си, за да заглуша своя вопъл.
Мал беше жив. Искаше ми се да разбутам тълпата и да го прегърна, но можех единствено да стоя като вкопана в земята, усещайки как облекчението се разлива по тялото ми. Каквото и да се случеше от тук нататък, с нас двамата всичко щеше да бъде наред. Ние оцеляхме в Долината, щяхме да преживеем и това безумие.
Обърнах поглед към подиума и въодушевлението ми повехна попарено. Тъмнейший гледаше право в мен. Продължаваше да слуша полковник Раевски, позата му бе все така отпусната като допреди малко, но погледът му беше станал целеустремен и настоятелен. После пак насочи вниманието си към полковника и аз осъзнах, че сдържам дъха си.
Когато опърпаната група на оцелелите стигна подножието на подиума, полковник Раевски заповяда: „Докладвайте, капитане!“.
Капитанът застана мирно и започна с безизразен глас:
– Близо трийсет минути след началото на прехода бяхме атакувани от голямо ято волкри. Оказахме се притиснати от всички страни и претърпяхме тежки загуби. Сражавах се на десния борд, когато видях... – Поколеба се, а когато отново продължи да разказва, гласът му вече не беше толкова уверен.
– Не знам какво точно видях. Взрив от светлина. Ярка като пладне, че и по-силна. Все едно гледах право в слънцето.
В тълпата се надигна приглушен ропот. Оцелелите от сала кимаха в знак на съгласие; усетих, че аз също кимам. Нали и аз бях видяла избухването на светлината.
Войникът отново застана мирно.
– Волкрите се пръснаха и светлината изчезна. Наредих незабавно да се върнем при сухите докове.
– Ами момичето? – попита Тъмнейший.
Прониза ме студеното острие на страха, щом си дадох сметка, че говори за мен.
– Не видях момичето, господарю мой.
Тъмнейший повдигна вежди и се обърна към останалите оцелели.
– Някой видя ли какво точно се случи? – Гласът му беше студен, резервиран, почти безразличен.
Оцелелите взеха в един глас да обсъждат нещо полугласно. После старшият картограф бавно и плахо пристъпи напред. Изведнъж изпитах жал
към него. Никога не го бях виждала толкова разчорлен. Рядката му кафеникава коса стърчеше във всички посоки; пръстите му нервно пробягваха по съсипания мундир.
– Кажи какво си видял – нареди Раевски.
Картографът облиза устни.
– Ние... ние бяхме нападнати – започна боязливо той. – Битката кипеше навсякъде около нас. Такъв грохот. Толкова много кръв... Едно от момчетата, Алексей, беше отнесено. Това е ужасно, ужасно. – Ръцете му запърхаха като подплашени птици.
Свъсих вежди. Щом старшият картограф бе видял отвличането на Алексей, тогава защо не се бе опитал да помогне?
Възрастният мъж прочисти гърлото си.
– Те бяха навсякъде. Видях как една тръгна да я преследва...
– Кого? – попита Раевски.
– Алина... Алина Старков, една от моите помощници.
Красавицата в синьо се подхили и се наведе да прошепне нещо на приятелката си. Стиснах зъби. Колко мило, че Гриша не губят прословутото си високомерие дори когато слушат разказ за нападение на волкри от първа ръка.