Споделени тайни [calibre 3.15.0]

регистрира покупката им, все едно му казват: „Аз съм свързан с това ужасно признание за

вина“.

Изпълвам се с благоговение към нея, но се старая да не я зяпам с такова очевидно

възхищение. Изправям се, но не мога да се отърся от внезапното желание да проникна в

главата й. Да прочета мислите й.

— Умееш да спориш.

Обърн ми се усмихва.

— А кой спори?

Не и ние. Определено не и ние.

— Тогава нека го направим — решавам аз. — Ще сложим номер под всяка картина и

хората ще ти носят тези номера, вместо картичката с признанието. Това ще им създаде

чувство на анонимност.

Докато заобикалям щанда и пристъпвам към нея, забелязвам и най-незначителната

подробност от реакцията й. Тя сякаш става малко по-висока и леко поема дъх. Протягам ръка

към нея, вземам картичката, а сетне се пресягам през нея за ножицата. Докато правя всички

тези неща, не я гледам, но чувствам погледа й и желанието й да срещне моя.

Оглеждам залата и започвам да броя картините, но тя ме прекъсва с думите:

— Двайсет и две. — Изглежда почти засрамена, че знае броя на картините, защото се

извръща настрани и прочиства гърлото си. — Преброих ги преди малко… докато беше под

душа. — Взима ножицата от ръцете ми и започва да реже хартията. — Имаш ли черен

маркер?

Вадя един и го оставям на щанда.

— Защо смяташ, че трябва да напечатам признанията върху визитните си картички?

— Признанията грабват вниманието — отвръща Обърн, докато продължава старателно

да изрязва квадратчета. — Те отличават твоето ателие от всички останали. Ако върху

визитните ти картички има признания, това ще събуди интерес.

Тя отново е права. Не мога да повярвам, че досега не ми е хрумвало. Сигурно страшно я

бива в бизнеса.

— С какво изкарваш прехраната си, Обърн?

— Подстригвам коси в един фризьорски салон на няколко пресечки оттук. — В отговора

й липсва гордост. Става ми тъжно заради нея.

— Би трябвало да ръководиш някакъв бизнес.

Тя не отговоря и аз се боя, че може би съм обидил професията й.

— Не че подстригването на коса е нещо, с което не би трябвало да се гордееш — бързо

додавам. — Просто мисля, че имаш нюх за бизнес. — Вземам черния маркер и започвам да

пиша номера върху квадратчетата, от едно до двайсет и две, защото това е броят на

картините, които тя каза, че са окачени по стените, и аз й се доверявам достатъчно, за да не

ги броя.

— Колко често организираш изложби? — Обърн изцяло пренебрегва моята обида/

комплимент относно професията й.

— В първия четвъртък на всеки месец.

Обърн ме гледа озадачено.

— Само веднъж месечно?

Кимам.

— Казах ти, че това всъщност не е истинска галерия. Не излагам творбите на други

художници, затова рядко отварям. Започнах да се занимавам с това едва преди няколко

години и работата потръгна, особено след като миналата година се озовах на първата

страница на „Далас Морнинг Нюз“. Явно съм достатъчно добър, за да мога да се издържам