Голямата игра

— Може да беше Дадаш — каза тя и се засмя по детски. — Странно име. „Да“ и „Даш“?9

— Ще ти дам! — каза той и се опита да я прегърне.

Тя се дръпна.

— Нали ти казах! Сутрин не обичам. По-добре се приготвяй. Брат ти чака в болницата.

— Слушай, ела довечера, а? — помоли я той.

Тя повдигна рамене, докато се мръщеше от пушека. Пушеше несръчно.

— Ще ти платя предварително за денонощието — каза той. — Ела, че иначе няма с кого да си говоря.

— Ах, на това отгоре ви се говори!

Той я закара до площад „Свобода“. Тук Океана работеше с приятелките си, които вече бяха на мястото си.

— Е добре — каза тя, след като помисли малко. — Щом сме се уговорили, ще дойда. А сега ме закарай до болницата. Там е по-близо до квартирата, която съм наела.

— Искаш ли да почакаш? — попита той. — Няма да се бавя. После ще отидем да се попързаляме.

— Не. Трябва да си отида вкъщи. А ти говориш хубаво на руски — каза тя. — В Русия ли си живял?

— Не, бил съм в руски затвор — отговори той.

— В затвор? Нали брат ти е богат, защо не те е откупил?

— Откупи ме — навъсено отговори Рустам, — даваше големи подкупи. Сключваше договори, обещаваше непрекъснато. Сега заради това едва не го убиха.

— Виждаш ли, а ти не искаш да отидеш при него. А за какво беше в затвора?

— Слушай, можеш ли да помълчиш? — кипна той. — Много си любопитна.

Стигнаха до болницата. Рустам слезе от колата. Закани й се с юмрук.

— Да не си мръднала от колата, разбра ли?

— Но нали може да сляза? Къде ще избягам, нали обеща да платиш предварително за довечера?

Той я пусна да слезе. Тя започна да се разхожда, демонстрирайки тънката си фигурка, забележима дори под старото й палто, стегнато с тясно кожено коланче.

Така си вървеше насам-натам, когато при нея дойде чернобрад младеж с маскировъчно яке.

— Разхождаме ли се? — попита той.

Тя сви рамене, което той възприе като подканяне да продължи разговора си.

— Как се казваш? — попита той.

Тя го погледна игриво.

— Ами Люся.

— Амилюся?

Тя се засмя и притисна уста с еднопръстата си ръкавица.

— Просто Люся! А вие?

— Фикрет.

— Чакате ли някого? — попита тя.

— Не — отговори той. — Свърши ми смяната… Защо не се поразходим заедно?

И точно тогава го извикаха. Двама, които по нещо си приличаха с него, също така брадати, дойдоха при него и му заговориха нещо на езика си.

Фикрет се озърна, сякаш за да провери дали тя е тук. Тя не разбираше нищо от разговора им. Но една дума, по-точно име, я накара да застане нащрек. Онези няколко пъти споменаха Рахим Мансуров.

И изведнъж спряха, замряха, побутнаха се един друг и се втурнаха към колите си. Тя неволно погледна натам, накъдето току-що гледаха.