Убиецът на президента

— Това не е хубаво — поклатих глава аз.

— Какво не е хубаво? — Усмивката й изчезна.

— Трябва да разбереш, че законът е на страната на идиотите и им дава всички възможни предимства. Колкото по-тъпи са те, толкова по-малка става вината им. Това трябва да се компенсира с нещо.

— Аха. С какво?

— Може би като демонстрираш чувство на разкаяние. Като направиш нещо добро, което да бъде по-силно от лошото. Не забравяй, че трябва да изглеждаш малко по-добра от тях, нищо повече. Няма да е трудно, нали?

— Никак — кимна тя, замисли се малко, после добави: Например като те оставя жив, а? Натам ли биеш?

— В никакъв случай — отвърнах аз, след което на лицето ми изплува широка усмивка. — Разбира се, това няма да навреди.

— Аха. А ти ще кажеш ли някоя добра дума за мен?

— Струва ми се, че е малко късно да те правим светица — въздъхнах аз. — Но обещавам да бъда толкова благосклонен, колкото позволяват обстоятелствата.

— Върни се към онази отбивка, която ти показах — разпореди се тя.

— Няма проблем — кимнах аз и попитах: — Е, какво ще кажеш?

— Не знам. Трябва да помисля.

През останалата част от пътуването и двамата мълчахме. Бях посял зрънцето и сега ми оставаше да чакам. Или щеше да покълне, или бях пътник.

Завих към жилищния комплекс, изминах две пресечки направо, след което завих надясно и пак наляво. Озовахме се в тясна уличка без изход, в дъното на която беше паркиран червеният пикап на Ханк. Черният на Клайд не се виждаше никакъв.

Мерилу метна някаква дреха върху ръката си с пистолета и ми заповяда да сляза. Подчиних се и стъпих на тротоара. Бяхме доста интересна гледка — аз по долни гащи крача напред, а тя върви на два метра след мен с протегната дясна ръка. За съжаление нямаше кой да ни се наслади, тъй като кварталът беше абсолютно пуст. Очевидно хората предпочитаха да си стоят по къщите и да не си пъхат носа където не им е работа.

Влязохме в двуетажна къща в колониален стил, прекосихме дълъг и тесен коридор и се озовахме в оскъдно обзаведена дневна. Отбелязах наличието на малък телевизор, сгъваема масичка и няколко пластмасови стола. Нищо друго. Марта Стюарт би получила удар.

Ханк стърчеше насред кухненския бокс, който беше вляво от дневната. Беше малко по-стар, отколкото очаквах — може би някъде към петдесет, с тъмна коса, масивни челюсти и развалени зъби от прекомерна употреба на захар. Тъмните му очи действително излъчваха мрачна тъпота, сякаш някой бе забравил да щракне електрическата крушка в черепа му. В ръцете му имаше току-що отворена кутийка с бира.

— Хей, наздраве! — вдигна я той по посока на Мерилу.

— Наздраве — отвърна тя.

— И него ли? — попита гигантът и ме посочи с бирата си.

— И него — кимна Мерилу и това сложи край на едносричния им диалог.

Едва сега забелязах, че на стола в средата на всекидневната седеше още един мъж. Ръцете му бяха вързани на гърба, а на устата му имаше голяма черна лепенка. Въпреки това моментално го познах: беше Джейсън Барнс.