Сянката на Бога
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянката на Бога». Краткое содержание книги:
Въпреки забраната Ласитър се заема със случая, който го отвежда по целия свят. В хода на разследването той се натъква на мощна организирана сила, която неумолимо пречупва неистовите му усилия да накаже престъпниците. Сериозните му връзки и познанства в различните служби не му помагат особено и той се озовава в ролята на преследвания преследвач.
Кой и защо извършва поредица от абсолютно безсмислени, на пръв поглед, убийства. Ще надхитри ли преследвачите си Джо Ласитър. Пригответе се за шеметно пътуване в дебрите на един напълно непознат свят, в който всичко противоречи на нормалните човешки представи за световен порядък.
Заслуша се в звуците наоколо, които създаваха измамното впечатление, че вече си е в милите Съединени американски щати. Стюардесите бяха с такъв сладък западняшки акцент, че Ласитър искаше да им дава бакшиши само за да му говорят.
Накрая боингът излезе на позиция, форсира двигателите и с грохот се понесе към хоризонта. След секунди вече бяха във въздуха и се издигаха над Булонския лес. Колесниците се прибраха с глухо тропване. Знакът за поставяне на коланите изгасна. И една симпатична стюардеса му донесе „Блъди Мери“-то.
— Божичко! — възкликна момичето, докато оставяше чашата. — Какво ви се е случило?
— Честно казано — отговори Ласитър, — паднах от една скала.
Тя го погледна лъчезарно, даде му пликче с ядки и игриво го плесна по ръката:
— Ах, вие!
— Наистина.
— Добре, разкажете ми как точно стана — каза тя, седна на свободната седалка до него и кръстоса крака с пукот на статично електричество от чорапогащника си.
Ласитър сви рамене:
— Ами беше много лесно. Просто разтворих пръсти. — После чукна ръба на чашата си в пластмасовия прозорец и вдигна наум тост за Рой Дънуолд: — За безкрайната синева!
— Чин-чин — каза момичето.
30.
— Ужасно време, сър! Много лошо… Истинска снежна буря!
— Да, виждам — каза Ласитър, надявайки се Фреди да не е забравил да разчисти алеята за коли. — Явно е било нещо изключително.
— О, да, сър! Мога да ви кажа, че пиша у дома есе на тема „Бурята от 96-та“.
— И къде е това? — поинтересува се Ласитър, загледан през прозореца към снежните преспи, светещи под лунната светлина.
— Кое, сър?
— „Домът“.
— О… Пинди, сър. По-важното е, че така я нарекоха по телевизията: „Бурята от 96-та“… Много драматично!
— На следващата наляво.
— Мога ли да попитам, сър? От далеч ли се връщате?
— Италия.
Шофьорът кимна.
— Обраха ли ви?
Ласитър поклати глава:
— Не, направиха всичко останало, но не ме обраха.
— Поздравявам ви.
— За какво?
— Че пътувате така леко. Като имигрант аз…
— Наляво.
— Добре-е… Аз като имигрант донесох много повече неща в Америка. Виждам, че вие сте привърженик на пътуването без багаж, сър… Само допълнително яке. Нищо повече! Много разумно.
— Благодаря, аз наистина не обичам багажа.
— Виждам, сър.
— Пред алеята отдясно.
— Тази голяма къща?
— Точно пред нея.
— Боже мой! Толкова е модерна…
— Благодаря.
— Напомня ми за Леонард Нимой34.
Ласитър даде на шофьора две банкноти по двайсет долара и му каза да задържи рестото. Махна леко с ръка, обърна се и изкачи стъпалата до входната врата.
И се поколеба. Къщата беше тъмна… напълно тъмна, а той не я бе оставил такава. Винаги, когато заминаваше някъде, не забравяше да запали една-две лампи, не толкова да сплашват евентуалните крадци, колкото да е по-приветливо, когато се върне у дома. А сега единствената светлинка вътре беше червеният светодиод на алармената инсталация, който мигаше равномерно на алуминиевия пулт до самата врата.
Поне инсталацията работи, помисли си Ласитър, спомняйки си, че беше снабдена с акумулаторна батерия, която се включваше автоматично при спиране на захранването.
След като домът и офиса му бяха охранявани от възможно най-съвременната алармена система, Ласитър знаеше, че е глупаво да оставя навън ключа. „Нямаш представа колко лесно ги намират — бяха му казвали поне няколко пъти. — Използват металотърсачи, проверяват в най-невероятни места…“.
По тази причина не го бе признал пред никого, но сега бе доволен, че е оставил ключа там. Според него той беше напълно безполезен без кода за деактивиране на алармената система. Тръгна през снега, затъвайки до кръста, и бръкна под терасата. Държеше го върху една от подпорните греди, така че да не може да се види, а само да се напипа. Беше си на мястото. Влезе в антрето, напипа клавиатурата на алармената система и набра кода, който я изключваше.
Едва сега затвори вратата зад себе си и застана в мрака, вслушвайки се в звуците на дома. След Неапол бе станал особено чувствителен към влизанията. Нямаше никой и нищо обезпокоително. Само меката светлина, отразявана от снега, проникваше през прозорците. Опита ключа за осветлението на стената, но без ефект. Не работеха и останалите ключове. Едва сега забеляза, че и отоплението е изключено.
Въздъхна. Температурата в стаята беше не повече от седем-осем градуса, но изобщо не му се ходеше в хотел. В кабинета трябваше да го чака стъкмен огън и кожен диван, който се разтваряше. Щеше да спи там, а ако и на сутринта нямаше ток, щеше да отиде при Уилърд, докато отстранят повредата.
34
Артистът, изиграл в „Стар Трек“ ролята на м-р Спок. — Б.пр.