Сянката на Бога
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянката на Бога». Краткое содержание книги:
Въпреки забраната Ласитър се заема със случая, който го отвежда по целия свят. В хода на разследването той се натъква на мощна организирана сила, която неумолимо пречупва неистовите му усилия да накаже престъпниците. Сериозните му връзки и познанства в различните служби не му помагат особено и той се озовава в ролята на преследвания преследвач.
Кой и защо извършва поредица от абсолютно безсмислени, на пръв поглед, убийства. Ще надхитри ли преследвачите си Джо Ласитър. Пригответе се за шеметно пътуване в дебрите на един напълно непознат свят, в който всичко противоречи на нормалните човешки представи за световен порядък.
Беше на осем километра от Болоня и пътуваше със сто и трийсет в час, когато бяла алфа ромео се изравни с него. После забави. Продължиха по този начин няколко километра и най-сетне раздразнен, Ласитър погледна водача. Оказа се полицай. Ласитър забави, същото направи и полицаят, който след това вдигна показалец и с мрачна сериозност му посочи да спре край пътя.
Не му и хрумна да се опитва да бяга. Беше скапан, не познаваше пътната мрежа и имаше сериозна опасност да бъде убит. Така че се подчини, отби на банкета и спря, готов да се предаде.
Алфата спря зад него и полицаят излезе с ръка върху кобура. Ласитър сложи ръцете си върху волана, за да се виждат, и впери поглед право напред, докато полицаят не почука на стъклото откъм неговата страна. Чак тогава го свали.
Полицаят го погледна безизразно, обходи с очи насеченото му лице, раната в челото и спуканото предно стъкло. Накрая каза „Patente“ и подаде изразително ръка.
Ласитър машинално бръкна за портфейла си, извади от него шофьорската си книжка и я подаде, без да проговаря.
— Grazie — благодари полицаят и погледна книжката: — Inglese?
— Американец — поклати глава Ласитър.
Полицаят кимна, сякаш това обясняваше всичко.
— Momento — нареди той и бавно заобиколи колата отпред. Клекна за няколко секунди, огледа простреляния фар, изправи се и прекара длан по капака, спирайки на всяка дупка от куршум. После дълго разглежда натрошеното предно стъкло и едва тогава се върна при неговия прозорец. Край, помисли си Ласитър и посегна към дръжката на вратата, очаквайки, че ще му наредят да излезе, да сложи ръце върху капака и да разтвори крака.
Но за негово пълно изумление, полицаят извади кочана с квитанциите и започна да пише. Когато приключи, откъсна страничката и му я подаде.
— Parle italiano?
Ласитър поклати глава, неспособен да повярва.
— Съжалявам — каза само той.
Полицаят отново кимна. Посочи счупения фар, напуканото предно стъкло и числото в квитанцията. Там пишеше 90 000 лирети или около шейсет долара.
Ласитър извади банкнота от 100 000 лирети и я бутна в ръцете му, казвайки:
— Grazie! Grazie!
— Per favore — отговори полицаят, извади голям портфейл от вътрешния си джоб и прибра банкнотата на Ласитър в него. После все така методично извади банкнота от 10 000 лири и му я подаде.
— Ecco la sue cambia, signore.
Ласитър кимна, питайки се дали е шега.
Полицаят докосна козирката си.
— Buon viaggio — пожела му той и се върна при колата си.
И това ако не е велика страна, каза си Ласитър.
Стигна до поредното крайпътно заведение десет минути по-късно. Рой отговори на третото позвъняване.
— Задръж така, Джо, ако обичаш. Говоря на другата линия… — гласът му изчезна и след малко се чу отново: — Добре, значи така… — започна той. — Току-що организирах нещо, сега ти ми кажи устройва ли те. Свързах се с един приятел във внос-износа. Работи за себе си. Изнася зехтин в Словения, внася оттам цигари. Всичко напълно законно, с изключение на митническите такси. Тях не плаща. Следователно има някакъв начин да пресича границата, нали така? Както и да е, няма да ти излезе евтино, но ако искаш, можеш да го използваш. Като свръхбагаж, така да се каже. Интересува ли те?
— Да… Не! Искам да кажа… къде, по дяволите, се намира Словения?
— Последния път, когато погледнах, беше в Югославия — горния ляв ъгъл.
— И колко иска?
— Два бона… в долари. И никакви чекове.
— Без проблем. Освен че… нямам толкова в себе си.
— Не се безпокой, аз ще го уредя оттук.
Ласитър въздъхна с облекчение.
— Рой, ако някога има нещо, което…
— О?
— Да!
— Ами има нещо…
— Само кажи!
— Защо не ми дадеш да отворя офис в Париж?
— Шегуваш се — засмя се Ласитър.
— Нищо подобно, бизнесът е там.
— Добре, ще говорим, като се прибера.
Инструкциите на Рой бяха пределно прости. Вземи А–13 на север към Падуа, прехвърли се на А–4. Срещата ще бъде на километър 56, между Венеция и Триест, в единствения автосервиз в този участък от пътя. Трябваше да търси човек в син работен комбинезон с извезано „Марио“ над джоба. Щяха да се видят в кафето, където Ласитър трябваше да чака прав, с брой на „Оджи“ в ръка. „Има го навсякъде“, увери го Рой.
Само че не се оказа точно така. Лавката за вестници отваряше чак в седем, а срещата им беше за шест.
Ласитър провери дискретно контейнерите за боклуци, но те вече бяха обработени и празни. Ако не отскочеше набързо до града, нямаше какво друго да направи, освен да стои прав в бара, да чете менюто и да се надява, че Марио не си пада по стриктното придържане към уговорката.