![Камерата [The Chamber-bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/7/2/1/5/kamerata-the-chamber-bg-download.jpg)
Камерата [The Chamber-bg]
- Автор: Гришэм Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Матуша Бенатова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камерата [The Chamber-bg]». Краткое содержание книги:
— Добър апетит — каза тя с пресилена усмивка.
Готварските й способности бяха богат източник на шеги и за двамата.
Адам се усмихна, сякаш всичко бе наред. Чувството за хумор им бе особено нужно точно в този момент. Но нещо не се получаваше.
— „Къбз“ отново са загубили — каза той, опита яйцата и погледна сгънатия вестник.
— „Къбз“ винаги губят, нали?
— Незинаги. Интересуваш ли се от бейзбол?
— Мразя го. Фелпс ме отврати от всички известни спортове.
Адам се усмихна и се зачете във вестника. Ядоха мълчаливо няколко минути, после тишината натежа от напрежение. Лий включи телевизора с дистанционното. И двамата изведнъж проявиха интерес към прогнозата за времето. Отново горещо и сухо. Тя безцелно бодеше с вилица яйцата в чинията си и едва отхапваше от глетавата бисквита. Адам подозираше, че й се гади в този момент.
Той бързо привърши и отнесе чинията си на мивката. Седна отново, за да си дочете вестника. Тя не отместваше поглед от телевизора просто за да не гледа племенника си в очите.
— Вероятно ще ида при Сам днес — каза той. — Не съм ходил цяла седмица.
Погледът й се насочи някъде към центъра на масата.
— По-добре да не бяхме ходили в Клантън в събота — каза тя.
— Знам.
— Не беше добра идея.
— Съжалявам, Лий. Аз настоявах да отидем, а не трябваше. Настоявах за много неща и може би съм сбъркал.
— Не е честно…
— Знам, че не е честно. Сега разбирам, че да се узнае историята на семейството съвсем не е лесно.
— Не е честно спрямо него, Адам. Жестоко е да му се припомнят тези неща, когато му остават само две седмици живот.
— Права си. А и не е правилно до те карам отново да преживяваш всичко.
— Ще се оправя. — В тона й се чувстваше несигурност, че това е възможно точно сега, но навярно имаше малка надежда за бъдещето.
— Съжалявам, Лий. Наистина.
— Няма нищо. Какво ще правите днес със Сам?
— Главно ще говорим. Тукашният Федерален съд взе решение против нас вчера и затова тази сутрин ще обжалваме. Сам обича да обсъжда юридически стратегии.
— Кажи му, че мисля за него.
— Добре.
Тя бутна чинията си настрана и обхвана с две ръце чашата си.
— Попитай го дали иска да ида да го видя.
— А ти самата искаш ли? — попита Адам, без да може да скрие изненадата си.
— Нещо ми подсказва, че трябва да го направя. Не съм го виждала от много години.
— Ще го попитам.
— И не споменавай за Джо Линкълн, чу ли, Адам? Никога не съм признавала на баща ми какво съм видяла и сега той ще ме намрази, че съм ти казала.
— Никога ли не си говорила със Сам за убийствата?
— Никога. Наоколо всички знаеха. С Еди растяхме и го носехме като товар вътре в себе си, но, честно казано, Адам, за съседите това не беше нещо важно. Баща ми бе убил един чернокож. Беше през петдесета година, и то в Мисисипи. Никога не сме говорили за това вкъщи.
— Значи Сам ще си иде в гроба, без да му се припомни за убийството?
— Какво ще постигнеш, ако го направиш? Минали са четири десетилетия.
— Не знам. Може би ще каже, че съжалява.
— На теб ли? Ще ти се извини и нещата ще се оправят, така ли? Хайде, Адам, ти си млад и не разбираш. Остави нещата както са. Не причинявай повече болка на стареца. Точно сега ти си единственият светъл лъч в нещастния му живот.
— Добре, добре.
— Нямаш право да го притискаш с историята на Джо Линкълн.
— Вярно. Няма да го направя, обещавам ти.
Тя впери в него кръвясалите си очи, докато той не извърна поглед към телевизора. После се извини набързо и изчезна. Адам чу вратата на банята да се затваря и заключва. Той мина по килима и застана в антрето. Чу я да кашля и повръща. После пусна водата, а той изтича горе в стаята си да вземе душ и да се облече.
В десет сутринта Адам вече бе написал обжалването до Апелативния съд в Пета област в Ню Орлиънс. Съдия Слатъри бе изпратил по факса копие от своето решение до секретаря в Пети областен съд, а Адам изпрати своята молба веднага след като пристигна в кантората.
Той проведе и първия си разговор със съдебния секретар по делата със смъртни присъди — щатен служител във Върховния съд на САЩ, който се занимаваше само с последните обжалвания на осъдените на смърт. С наближаването на датата на екзекуцията този служител обикновено работеше денонощно. Е. Гарнър Гудман бе информирал Адам за машинациите на съдебния секретар и неговата канцелария. Затова Адам му позвъни доста неохотно.
Секретарят се казваше Ричард Оландър и бе от хората, които си вършат съвестно работата. Рано в понеделник сутринта гласът му прозвуча уморено.
— Очаквахме я — каза той на Адам, сякаш отдавна е трябвало да подаде проклетата молба. Попита Адам дали това е първата му екзекуция.