Тринадесетият съдебен заседател
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тринадесетият съдебен заседател». Краткое содержание книги:
Кой е виновният? Съпругата, Дженифър Уит е арестувана. Защо всички мислят, че тя е извършила убийството на детето и съпруга си? Предстои тежък и труден процес, в който Дизмъс Харди стига до неподозирани разкрития от миналото на Дженифър. И все пак тя ли е виновната?
С невероятна проникновеност в женската психика Джон Лескроарт изгражда един от най-добрите си романи „ТРИНАЙСЕТИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ“.
Ако загубеха първата фаза, оттук нататък делото щеше да е негово и само негово. Фримън дори нямаше да присъства в съдебната зала — нямаше причина да е там. Щеше да подготвя обжалването, да опита да оспори процеса, но така или иначе, вече нямаше да играе активна роля в залата.
Когато Дейвид му бе предложил да се ангажира с втората фаза на процеса, Харди не си бе дал сметка какво означава това. А трябваше. Сега единствен той щеше да поеме отговорността да убеди същите тези съдебни заседатели, че Дженифър не бива да бъде изпращана в газовата камера, тъй като има смекчаващи вината обстоятелства. Негова работа беше да ги открие и да ги разясни на съдебните заседатели.
Но всичко това бе свързано с убеждението му, че Дженифър ще бъде призната за виновна. Въпреки, че обвинението не бе изнесло процеса блестящо, въпреки че и Фримън далеч не бе водил защитата слабо, макар и да имаше някои пропуски.
Не, ако съдебните заседатели признаеха Дженифър Уит за виновна, причината за това щеше да е, че я смятат за себична и коравосърдечна лъжкиня, която е имала наглостта да краде пари от мъжа си и да го мами, жена, която и в момента е изпълнена по-скоро с гняв, отколкото с разкаяние. Жена, която е напълно способна да извърши това, в което я обвиняваха. Съдебните заседатели нерядко вземаха решения на подобни основания, особено ако и двете страни не са били кой знае колко убедителни по време на процеса.
И най-голямата тревога за Харди бе фактът, че след като тези хора веднъж са повярвали, че Дженифър е безсърдечна кучка, едва ли след това ще са склонни да проявят милост към нея…
Обади се на Франи и я помоли да остави децата за час-два на Ерин, за да обядват заедно. Когато дойде, двамата застанаха пред приемната на Филис, за да изчакат Фримън. Телефонът иззвъня.
— Дейвид Фримън и сътрудници — изрече Филис стандартния отговор на всички позвънявания. После заслуша и присви устни. — Благодаря ви. — След това, сякаш забравила за присъствието на Харди и жена му, натисна бутона и каза:
— Господин Фримън, съдебните заседатели са готови с решението си.
Залата се препълни с журналисти за съвсем кратко време. Харди намери място за Франи при един познат репортер на втория ред.
Въведоха Дженифър и тя зае мястото си. Беше с бяла блуза, пола и обувки с ниски токове. Фримън я потупа по ръката, но тя сякаш не забеляза. Седна с безизразно лице, сякаш не изпитваше никакви чувства.
Когато Вилърс я подкани, тя стана. Харди и Фримън също. Съдията пое листа от служителя, прочете го и го върна.
— По първия пункт на обвинението намираме Дженифър Лий Уит за виновна в предумишленото убийство при особени обстоятелства на Лари Уит.
Харди почувства как стомахът му се свива. Обърна се към Дженифър, за да види реакцията й. Както очакваше, такава липсваше. Не, не съвсем. Едно-единствено мускулче на челюстта й помръдваше, но само толкова — все едно чакаше на кръстовище да се смени светофара. Погледна към съдебните заседатели — и те го бяха забелязали. Студена жена, може би си мислеха.
Залата зашумя, Вилърс призова към ред.
— По втория пункт на обвинението — продължи да чете служителят, — намираме Дженифър Лий Уит за виновна в предумишленото убийство при особени обстоятелства на Матю Уит.
Фримън я улови за лакътя. Тя нямаше вид на човек, който има нужда от помощ. Привидност и реалност.
Няма да рухна. Няма да позволя да ме пречупят. Удрят те, блъскат те, мачкат те всеки ден. За тях е удоволствие да те гледат как се мъчиш. Молиш ги да ти дадат още една възможност, обещаваш да си по-добра, каквото и да е… Променяш се и повече няма да си ти, стига да престанат да ти причиняват болка.
Сега това не престава. Особено след Мат.
Но няма да им позволя. Плачът не помага. Не ми помогна с Лари, не ми помогна с Нед, дори с Кен и адвокатите. Мислят си, че е преструвка. Не знаят как се чувствам, а дори и да знаеха, щеше да им е все едно.
Защо трябва да ги убеждавам? В какво? Че не съм чудовище? Защо ми е? Разбира се, признаха ме за виновна. Винаги са ме смятали за виновна…
И донякъде съм виновна. Затова, че стигнах дотук, затова, че съм такава — празна, употребена. Ако ги оставиш да те удрят прекалено дълго, преставаш да си ти. Човекът, който си ти изчезва, скрива се.
Повече няма да им доставям това удоволствие. Това е нещо… Може би ново начало?
— Наистина не вярвах, че ще я осъдят. — Стълбите пред съда. Вятърът развяваше косата на Фримън във всички посоки. Облаците бяха надвиснали като тежка сива пелена. Харди прегърна Франи през кръста, защото тя не се чувстваше добре.