Тринадесетият съдебен заседател
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тринадесетият съдебен заседател». Краткое содержание книги:
Кой е виновният? Съпругата, Дженифър Уит е арестувана. Защо всички мислят, че тя е извършила убийството на детето и съпруга си? Предстои тежък и труден процес, в който Дизмъс Харди стига до неподозирани разкрития от миналото на Дженифър. И все пак тя ли е виновната?
С невероятна проникновеност в женската психика Джон Лескроарт изгражда един от най-добрите си романи „ТРИНАЙСЕТИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ“.
Фримън продължаваше да говори разпалено, без да задава никакви въпроси на свидетелката, но по някаква причина Пауъл не реагираше. Харди погледна към масата на обвинението и сърцето му се сви — прокурорът се усмихваше!
Вилърс също продължаваше да слуша търпеливо. Дейвид продължаваше да не обръща внимание на свидетелката и да говори направо на съдебните заседатели, сякаш произнасяше пледоарията си.
— Нека допуснем дори, че Дженифър Уит си е била у дома, на горния етаж, когато е пристигнал Фред Ривера. Да приемем, че Лари и Мат са били застреляни минута след това, в девет и трийсет и две. Ако е тръгнала незабавно или минута след това, както твърди Антъни Алварес, клиентката ми е трябвало да измине разстоянието за десет минути. Това означава километър за около три минути и половина, а тази скорост е непостижима и за професионален лекоатлет. Дженифър Уит просто не би могла да го направи.
Вилърс, за момент заслушана в аргументите, се осъзна и погледна Пауъл с укор — несъмнено ядосана, че оставя защитника да се превъзнася. Но прокурорът отново не реагира. Най-накрая Фримън седна на мястото си, а Дийн Пауъл стана небрежно, пооправи сакото си, прокара пръсти през косата си, като човек на коктейл.
— Госпожо Рийд — започна той, — знаете ли дали часовникът на банковия автомат е точен?
Харди се наклони към Фримън.
— Той знае — прошепна му. — Откъде е разбрал?
Фримън поклати глава и стисна устни. Дженифър попита какво става и той я потупа по ръката.
Госпожа Рийд направи опит да се измъкне.
— Не съм сигурна, че разбрах въпроса. Точен? Дали измерва времето точно? Бих казала, че да.
— Нямах предвид точно това. — Пауъл й се усмихна и се обърна към съдебните заседатели. — В този процес чухме много неща за времето… според компютъра на пощенската служба, часовника на дежурния диспечер в полицията, на банковия автомат… Питам се дали всички те не са свързани с някакъв по-голям компютър или нещо друго?
Госпожа Рийд разбираше накъде бие, но не можеше да направи нищо. Каквито и неприятности да възникнеха, тя нямаше намерение да лъже под клетва.
Каза го.
Пауъл, естествено, се престори на потресен.
— Искате да кажете, че защитата е знаела за тази разлика от три минути? Че при вдъхновената си реч преди малко господин Фримън не е сметнал за нужно да я спомене?
На Харди му се стори, че Вилърс се усмихва. Побиха го тръпки. Пауъл си бе отмъстил.
— Да.
— А защо вие не ни казахте за нея? Сметнахте, че не е съществено?
— Не. Но господин Фримън ме предупреди, че мога да си имам неприятности.
— Господин Фримън ви предупреди, че може да си имате неприятности?
— Да.
— Какви неприятности?
— Не знам. Може би с полицията.
Харди закри очите си с длани. Мина му през ум, че така няма да направи добро впечатление, но поради липса на дупка, в която да потъне, просто нямаше друг избор.
Пауъл продължи:
— И така, с тези три минути разлика, стават общо тринайсет минути, нали? Това вече означава един километър за около пет минути, което също е доста бързо, но пък е постижимо. Не е нужно да си лекоатлет, за да постигнеш този резултат.
— Не знам… — Госпожа Рийд бе почти докарана до сълзи — от страх или от гняв, че е поставена в това положение.
— Възразявам!
Но Вилърс посочи чукчето си.
— Недейте, господин Фримън.
Пауъл изчака, доволен от последната реплика на Вилърс и продължи:
— След като разполагаме с тази карта, нека я използваме. Вие познавате района, нали?
— Да.
— Моля погледнете тук. Червената линия заобикаля двора на болницата, нали? Виждали ли сте това място?
— Да. Понякога обядвам там.
— Искате да кажете, че всеки може да влезе, така ли е?
— Да. Аз го правя всеки ден.
— Госпожо Рийд, бихте ли взели червения маркер, който използвахме? Очертайте моля ви пътя през двора, по който може да се мине, така че да го видят съдебните заседатели.
Всички впериха погледи натам. От „Олимпия Уей“ до банковия клон се получаваше почти права линия.
— И мястото е равно?
— Възразявам.
— Отхвърля се.
— Не, господине, наклонено е.
— Тоест, от „Олимпия“ се спуска към банката?
— Да.
— Така — завърши Пауъл, — ако човек мине през двора на болницата, разстоянието по права линия е само осемстотин метра, при това по наклон. Дори обвиняемата да е излязла от къщата си в девет и четирийсет, би могла да вземе разстоянието почти ходом.
До петък Харди имаше чувството, че ще полудее. Седеше в кабинета си, слизаше долу до кабинета на Фримън, отиваше до затвора, за да разговаря с Дженифър или зяпаше витрините на магазините. Очакването на присъдата беше особен вид ад.