Полет над кукувиче гнездо
- Автор: Киси Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Неделчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Полет над кукувиче гнездо». Краткое содержание книги:
— Сигурна ли сте? — пожела да узнае Хардинг, след като го прочете.
Бяхме чули какви ли не неща, че бил нокаутирал двама санитари от Буйните, взел им ключовете и избягал, че щели да го върнат в трудовия лагер — дори че сестрата, която сега завеждаше отделението, додето пристигне новият доктор, му прилагала някакво специално лечение.
— Съвсем сигурна ли сте? — попита пак Хардинг.
Сестрата отново извади бележничето. Ставите й бяха сковани и нейната по-бяла от всякога ръка подскачаше по хартията като механичната ръка на автомат за предсказване на бъдещето. „Да, мистър Хардинг“, написа тя. „Нямаше да го кажа, ако не бях сигурна. Той ще се върне.“
Хардинг прочете листа, после го скъса и хвърли късчетата в лицето й. Тя трепна и вдигна ръка да защити болното място от хартията.
— Глупости дрънкаш, уважаема! — каза й Хардинг.
Сестрата го изгледа и ръката й за миг се поколеба над бележника, но после се обърна и си влезе в Сестринската стая, напъхвайки бележника и молива обратно в джоба на престилката си.
— Хм — рече Хардинг. — Разговорът ни май завърши неравностойно, но пък как можеш да дадеш писмен отговор, когато ти кажат, че дрънкаш глупости?
Старшата се опита да придаде на отделението предишния му вид, но това се оказа трудно, тъй като Макмърфи сякаш все още беше тук — разхождаше се из коридора, смееше се силно по време на заниманията, пееше в клозета Тя вече нямаше предишната власт, не можеше да управлява, като пишеше разни неща върху листчета хартия. Един по един губеше пациентите си. След като Хардинг пожела да бъде изписан и жена му дойде да си го прибере, а Джордж беше прехвърлен в друго отделение, останахме само трима от групата, която ходи за риба, аз, Мартини и Сканлън.
Аз все още не исках да се махна, тъй като тя ми изглеждаше прекалено сигурна, сякаш очакваше още един рунд и аз трябваше да присъствам и на него, в случай че наистина се състоеше. И ето че една сутрин, три седмици след като беше излязъл Макмърфи, тя направи последния си ход.
Вратата на отделението се отвори и черните момчета вкараха една количка на колелца; при краката имаше табелка, на която бе написано с големи черни букви, МАКМЪРФИ, РАНДЪЛ ПАТРИК. ОПЕРИРАН. А отдолу пишеше с мастило ЛОБОТОМИЯ.
Вмъкнаха количката в дневната и я оставиха до стената, при Безмозъчните. Ние застанахме при долния й край, прочетохме табелката, после погледнахме към главата, потънала във възглавницата, към бухналата червена коса и лицето, което, с изключение на тъмночервените петна около очите, беше млечнобяло.
След кратко мълчание Сканлън се обърна и плю на пода.
— Ха, я к’во се опитва да ни пробута тая стара кучка, нейната мамица. Та това не е той.
— Въобще не е той — съгласи се Мартини.
— Тя да не си мисли, че сме толкова глупави?
— И все пак, добре са се потрудили — каза Мартини, като се въртеше около главата и сочеше с пръст, докато говореше. — Я гледайте. Измайсторили са счупения нос и белега — а даже и бакенбардите.
— Да — изръмжа Сканлън, — само че не на нас!
Аз разбутах другите пациенти и застанах до Мартини.
— Ами да, те могат да правят и счупени носове, и белези, и какви ли не неща — казах. — Само че не могат да го докарат оня поглед. На това лице няма нищо. Прилича на ония манекените в магазините, нали, Сканлън?
Сканлън пак плю.
— Дяволски си прав. Цялата работа е толкова прозрачна. Това всички могат да го видят.
— Я гледайте — каза един от пациентите, издърпвайки чаршафа, — татуировки.
— Много естествено, те могат да направят и татуировки — обадих се аз. — Ама ръцете му, а? Ръцете! Тях не могат да ги направят. Неговите ръце бяха големи!
Целия тоя следобед ние тримата със Сканлън и Мартини си правехме майтап с, както се изрази Сканлън, тази долнокачествена панаирджийска фалшификация, просната на количката, но с течение на часовете подутината взе да спада около очите и все повече и повече от пациентите почнаха да се мотаят наблизо, за да зърнат фигурата. Наблюдавах ги как минават оттам, уж за да отидат до лавицата със списанията или до чешмата, а всъщност се мъчеха крадешком да погледнат лицето. Наблюдавах и се опитах да си представя какво би направил той. Сигурен бях само в едно: той не би оставил едно такова нещо, на което е лепнато неговото име, да стои в дневната в продължение на двайсет или трийсет години, та Старшата да може да го използва като пример за това какво ще ти се случи, ако се изрепчиш на Системата. В това бях сигурен.