Лабиринтът на отраженията
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич
- Серия: Лабиринтът на отраженията #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Лабиринтът на отраженията». Краткое содержание книги:
Защото там има истинска свобода.
Никакви задръжки — виртуални дуели, компютърен секс, собствена митология… Е, има и дайвъри, които следят за реда в Дълбината. И понякога им се налага да го правят без оглед на средствата…
Заглеждам го, после се навеждам над вдлъбнатината върху асфалта.
Преди повече от два часа тук загина дайвърът върколак, моят нещастен партньор, Ромка. Не видях как точно е станало, но мога да си го представя.
Пламъкът обхваща туловището на вълка — това означава, че вирусът на Човека Без Лице е проникнал в компютъра на Ромка. Хард дискът на компютъра му скрибуца, докато изтрива информацията и скапва служебните програми, после връзката се прекъсва, Ромка изпада от дълбината, от своята отчаяна и безнадеждна схватка.
Усещам миризмата на обгорената козина, виждам бледия огън, тялото, което се гърчи.
И в същия миг изчезвам, хлътвам в нарисувания асфалт, в отдавна затворилия се канал за връзка.
100
Полет.
Фонтан от искри пронизва тялото ми.
Спираловидни мълнии ме шибат в лицето.
Усещам болка и за пръв път, откакто съм във виртуалността, разбирам — болката не е измислена. Тя е слаб отглас на онази, която измъчва тялото ми в истинския свят. Правя това, което един човек не може и не бива да прави. Общувам директно с компютъра. Придвижвам се из мрежата, като дърпам информация от отдавна прекратили действието си програми.
Трудно ми е и боли, но трябва да издържа.
Като че ли издавам стон. Изкрещявам и притискам несъществуващи длани към челото си. В очите ми са забити нажежени пирони, сякаш някой стърже кожата ми с шмиргел.
Това е цената за невъзможното…
Когато идвам на себе си, пред мен има врата. Търкалям се в коридор, дълъг и мрачен, в който има стотина такива врати. Дали не съм в някой виртуален хотел?
Болката още не е изчезнала, но е намаляла, станала е по-милостива. В състояние съм да се надигна от пода — много предпазливо. Да притисна чело към студеното дърво на вратата.
Значи и ти, Ромка, влизаш във виртуалността с еднократни адреси?
Побутвам вратата, без за миг да ми мине през ума, че може да е заключена, и хлътвам в стаята. По стените има плакати на полуголи хубавици, а до едната от тях стои масичка с много и различни питиета. Всичко изглежда някак странно… С гръб към мен седи непознат мъж, трака по клавиатурата на компютъра и фалшиво си подсвирква някаква мелодийка. Под ръка са му една полупразна бутилка джин и препълнен с угарки пепелник. Мъжът тъкмо допива жадно чашата си с евтин „Хогард“.
— Привет, Ромка! — промърморвам аз и се подпирам на стената. Мъжът, който светкавично се е обърнал, ме поглежда объркано, после скача, хваща ме под мишници и ме помъква към креслото.
Сега вече мога спокойно да припадна…
Ромка поднася към устата ми пълна чаша джин и миризмата на хвойна окончателно ме свестява.
— Разкарай това, ще повърна — отблъсквам ръката му.
— Льонка, ти ли си? — недоверчиво пита дайвърът.
— Аз съм…
— Пийни си, де, ще ти олекне!
— Пиянде — прошепвам думата, с която никога преди не съм се решавал да го нарека. — Само ти можеш да лочиш чист джин…
— Да добавя ли тоник? — досеща се Ромка. — На мен и така ми харесва…
Той лисва почти цялата чаша на пода, допълва я с тоник и отново ми я подава. Този път не отказвам, отпивам и усещам как тялото ми блажено изтръпва.
— Как влезе? — пита Ромка. — Нали вратата беше заключена?
Прекалено трудно е да му обяснявам защо вече не ми пречат заключените врати. Махам с ръка и си допивам питието.
— А как ме намери?
— Ами… успях някак… — отговарям неопределено. Но Ромка изглежда е прекалено щастлив от появата ми, за да тръгне да ме разпитва.
— Успя ли да се измъкнеш от оная гад? — интересува се той.
— Да…
— Ама че мръсник! — изругава Ромка. — Задръсти ме тотално.
— Как се измъкна?
— Вирусът беше чист. Блокира ми машината, ама след рестартирането сдаде багажа. Всичко беше в рамките на конвенцията… ама си беше яко, дявол да го вземе! — Ромка се смее, но насила. — Бива си ги враговете ти, Льоня!
— Завиждаш ли ми?
— Ъхъ! — искрено си признава Ромка. — Страх ме беше, че няма да се измъкнете…
— Измъкнахме се.
— Имаш разкошна приятелка — намига ми Ромка.
Кимвам и се оглеждам, вече по-внимателно.
Наистина жилището на Ромка е странно. С всички тези красавици по стените… с масичката, затрупана с цигари и бутилки алкохол, със захвърлените на леглото последни два-три броя „Плейбой“ и младежкото вестниче за поп-музика…
Ромка извръща поглед.
— Май ти прецаках работата, а? — питам аз.
Върколакът хвърля кос поглед към монитора, по който се нижат редове от някаква елементарна програма…
— Не особено… готвя се за контролно… дребна работа.
— Какво контролно?
— По информатика.