Камъкът отвътре
- Автор: Уингроув Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Вълкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камъкът отвътре». Краткое содержание книги:
За момент тримата остават на брега, загледани в тях, после като един се обръщат, усетили ярката светлина зад гърба си, острото съскане, пукане и пращене на огъня. Горещината. Внезапният мирис…
Собственикът с широко зинала уста прави стъпка към все по-силната светлина. В това време край него прелита фигура с блещукащи златни коси и се втурва вътре.
— Не! — вика той. — За Бога, жено, не! Той е мъртъв…
Прави две колебливи крачки към огъня, но спира. Твърде късно. За миг черната й пелерина се мярва в блясъка на отвора и изчезва.
Над водата се носи гъст дим. Цялата странноприемница гори; пламъците изскачат от гредите на покрива, пронизват мирната тъмнина над града. Отекват викове — високи, агонизиращи викове; после — тишина. Нищо друго — само въздухът и огънят, пукащите греди и трошенето на стъклото.
В тясната уличка през мъглата се носи бавно висока сребриста фигура като привидение. Гладката, висока като купол глава блещука като шарено яйце, торсът е равен, безполов, набразден с жилки като полиран мрамор. А лицето… лицето изглежда без черти, само с две мънички изпъкнали очи, искрящи сред световъртежа от дим и светлина.
Спира пред овъгления прозорец и се навежда през перваза да зърне слоя дебел задушлив дим в оголената от огъня стая, после се вмъква вътре. Голите му крака цвъртят при допира с нагорещените до червено стъпала. След миг се връща, носи отпуснато тъмно тяло.
Пред странноприемницата се събира тълпа. При появяването на фигурата се разнася шумно ахване. От изненада, неверие и благоговение. Това е сакатият. Момчето на Джон Нюскот. Саможивецът. Гледат как върви, препъва се, сякаш ще припадне. Дрехите му димят, безсилното женско тяло се люлее в ръцете му.
С приближаването му към тълпата двамина мъже излизат напред и поемат товара му.
Окото на камерата се премества. Набразденото брадясало лице на мъжа трепва, страдащо от гледката. Вдига пълни със сълзи очи, среща погледа на момъка и поклаща глава. Камерата се обръща и поглежда към обгореното лице на жената. Бавно се приближава към него, докато овъглената изприщена повърхност на плътта й изпълни екрана.
И после — мрак.
В далечната страна на устието, под дълбоката сянка на дърветата лежеше самотна фигура, взираща се в ставащото оттатък водата. За известно време остана неподвижна, скрита сред листата и високата трева, после с решително движение се спусна по стръмния скат и закрачи между дърветата по брега.
За момент спря и отново се взря. Широките тъмни очи блестяха със светлината на далечния пожар. С незабележимо потреперване той слезе долу, развърза въжето на лодката и се качи в издълбания дънер, оттласна го от брега с бързо тренирано движение.
Първо не направи нищо, а остави лодката да се плъзга по течението, главата и очите му бяха обърнати към далечния блясък. Страхът и изумлението го накараха да се просне като уплашено животно, притиснал късото дървено гребло към гърдите си. После се пребори със себе си, потопи греблото във водата и обърна лодката, за да я насочи по курс, успореден на брега.
Това промени всичко. Пред него, извън тъмнината в средата на реката, отплаваха джонките. Нещо повече, търговският кораб не направи никакъв опит да ги преследва. Стоеше си още тук, закотвен, с недокоснат товар.
Мъжът се ухили уродливо, докосна врата си с белязаните си ръце и отметна дългата провиснала коса назад от лицето си. Доволен, гребна надълбоко във водата веднъж, после пак, като се привеждаше на едната и на другата страна, ускоряваше ход със съзнанието, че трябва да бърза.
Беше късно. Бен стоеше до ръба на водата, загледан в залива отсреща. Чувстваше удовлетворението от успешната работа през деня като приятно пулсиране на вените. Затвори очи, отдъхна си. За момент отпускането беше пълно. За един кратък и все пак безкраен миг избяга от себе си, сля се с вечната тъмнина на нощта. С леко потрепване се съвзе, усетил някаква загуба. Нещо, което му бе отказано.
Извърна се назад и погледна към ниската позната вила на хълма. Светеше на горния етаж, в стаята на Мег. От мястото си можеше да види движенията й, докато решеше тъмната си дълга коса, после започна да се оглежда в огледалото. Той се усмихна и плъзна поглед към сламения покрив на къщурката, последва тесния път нагоре по хълма. Над линията на тъмните сега вили по-скоро почувства, отколкото видя стръмното издигане на земята. На билото със силует, очертан на фона на бледнеещата далечина, се виждаше църквата „Свети Георги“. Още по-нататък, на по-малко от половин ли, Градът продължаваше като огромна бяла, обширна и величествена стена. Бен потръпна и се завъртя в пълен кръг, осъзнал присъствието му — тук, във всичко наоколо, обградил и включил в себе си долината — включил и него самия — като гигантска кутия.