Сребърен куршум [bg]

— Как се избави от оръжието?

— Не бях отишъл там сам. С мен беше един човек, който взе пистолета, ръкавиците и дрехите ми и слезе на плажа, после се качи на Тихоокеанската крайбрежна магистрала и хвана такси. През това време аз се измих и се преоблякох, и накрая се обадих на спешния телефон.

— Кой беше човекът, който ти помогна?

— Няма нужда да знаеш.

Кимнах. Не защото бях съгласен с него. Кимнах, защото вече знаех. Пред очите ми проблесна споменът за Нина Албрект и лекотата, с която отключи вратата на терасата, след като аз не успях да се справя с механизма. Това предполагаше, че познава спалнята на шефа си, което още навремето ми беше направило впечатление.

Извърнах очи от своя клиент и ги сведох към пода. По него бяха стъпвали милион хора, извървели милион километри, за да получат правосъдие.

— Изобщо не очаквах онази работа с пренасянето на барутните следи, Мик. Когато казаха, че искат да ми вземат натривки, се съгласих. Мислех, че съм чист и че когато се уверят, всичко ще приключи. Няма оръжие, няма барутни следи, няма дело.

Поклати глава.

— Слава Богу, че има адвокати като теб.

Рязко го погледнах.

— Ти ли уби Джери Винсънт?

Той срещна очите ми и отново поклати глава. Този път отрицателно.

— Не, не съм. Обаче извадих късмет, защото се сдобих с по-добър адвокат.

Не знаех какво да отговоря. Погледнах към вратата на съдебната зала. Шерифът ни махаше да влизаме. Почивката беше свършила и съдията беше готов да започнем. Кимнах и повдигнах показалец. Почакай. Знаех, че Стантън няма да заеме банката, преди да са му съобщили, че страните са по местата си.

— Влизай — казах на Елиът. — Трябва да ида до тоалетната.

Клиентът ми спокойно се насочи към чакащия шериф. Бързо влязох в тоалетната и отидох при една от мивките. Наплисках лицето си със студена вода. Намокрих най-хубавия си костюм и риза, ала това изобщо не ме интересуваше.