Наследникът (Част I)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследникът (Част I)». Краткое содержание книги:
Кожата му настръхна от докосването на пръстите й, устните й имаха вкус на божествен нектар. Дъждът продължаваше да плющи върху тях, листа и клечици покриваха голите им тела… Но всичко това само усилваше възбудата им.
Ушите им писнаха от грохота на гръмотевицата, сякаш над тях се носеше някаква гигантска и неизвестно защо разгневена котка…
Зи-лин оголи гърдите й и хлъцна от възбуда. Пръстите му се плъзнаха по опияняващо гладката кожа на тялото й, устните му неволно последваха техния път надолу…
Откри топлината в сенчестия кладенец между бедрата й, докосна го с устни, предизвиквайки възбуденото й стенание. Стройното й тяло се изви като тръстика, главата й увисна. Отворила уста, тя жадно поглъщаше топлите дъждовни капки.
Миг по-късно вече го обхвана с две ръце, пръстите й нетърпеливо го насочваха към листенцата на пламналата и женственост, които покорно се разтваряха. А той изведнъж изпита чувството, че сънува прекрасен сън. Така става в Китай… Човек заспива, неговият дух, наречен „хун“, изскача от върха на главата му — там, където костта е най-тънка и беззащитна… И сънят се смесва с действителността. Каквото сънуваш — това и усещаш… Просто и ясно. Сънищата са не по-малко реални от живота.
Зи-лин проникна в меката женственост на Сен-лин и усети как духът напуска тялото му. Преодолявайки кинетичната съпротива на природната стихия, той се доближи до духа на партньорката му и се сля с него.
Поеха нагоре, към сърцето на урагана, окъпани в цветове, движения, аромати… Сладката миризма на мокра трева се допълваше от песента на двойка дъждосвирци, намерили подслон сред игличките на високия бор, осветлението предоставяше бурята със своите чести светкавици, движението принадлежеше на вятъра и гръмотевиците…
Сила.
„Ки“.
Възбудените им стонове се сляха с воя на бурята и Зи-лин за пръв път усети могъществото на нейното „ки“… След което всичко му стана ясно.
— Война!
Зи-лин позна хубавото време на следващия ден, но настроението на Мао беше мрачно.
— Войната е навсякъде около нас! — кипеше той. — Не можем да издържим икономически, особено ако се наложи да защитаваме Корея! Народът копнее за мир, очаква от нас да му дадем стабилност и хляб, а не да проливаме кръвта му на чужда земя.
— Може би трябва да потърсим изгода от тази война — подхвърли Зи-лин.
— Нищо не разбираш! — нетърпеливо го прекъсна Мао. — Американците и националистите са като гладни акули, надушили плячката. Те само това чакат — да се намесим във войната и да бъдем изтощени докрай. След което ще нанесат своя удар. В момента контрареволюционерите са слаби и сравнително малобройни. Но нещата ще се променят в момента, в който започнем да воюваме. Националистите ще им окажат подкрепа и те ще се превърнат в сериозна заплаха за нашата сигурност. Нима предлагаш да позволя това?
— В никакъв случай — поклати глава Зи-лин.
Мао стоеше напълно неподвижно. Намираха се в един от централните хотели на Пекин, превърнат в щаб на висшия партиен и държавен апарат. Зад прозорците се виждаше широкият и пуст площад „Тянънмън“, около който се точеха плътните редици на велосипедистите.
— Искам всичко да е ясно — продължи Председателят. — А не после да дойдеш и да молиш за прошка, просто защото е започнала да те гризе съвестта…
— За какво по-точно става въпрос? — попита Зи-лин. От съседната канцелария се чуваше равномерното потракване на батарея от стари пишещи машини, на които опитни служителки чукаха пропагандните лозунги на новата власт.
— Само за едно — тръсна глава Мао. — Войната в Корея ще ни доведе до катастрофа, независимо от изгодите в международен план, за които намекваш. Икономиката ще рухне и това по всяка вероятност ще бъде краят и на нашата политическа власт. За да предотвратим тази катастрофа, ние сме длъжни да се облегнем на здравата ръка на Министерството на обществената сигурност.
— Тайната полиция…
— Да, след като ти е по-приятно да ги наричаш така.
— Не мога да оправдая една власт, която се крепи на насилието.
По бузите на Мао се появи женствена руменина и Зи-лин разбра, че е отишъл твърде далеч. Последвалото мълчание беше наситено с напрежение, гъсто като сироп. Зи-лин имаше чувството, че може да го захапе.
Мао седна и уморено разтърка клепачите си. Изчака още малко, вероятно за да възвърне спокойствието си, после каза:
— И двамата нямаме избор. Ти си убеден, че войната с Корея е неизбежна…
— Неизбежна и желана — натърти Зи-лин.