Проходът

Съжалявам, мислеше си той. Направих всичко по силите си и не беше достатъчно. От самото начало се страхувах много. Ако е имало план, не успях да го проумея. Ейми, Ева, Лайла, Лейси. Аз съм само човек. Съжалявам, съжалявам, съжалявам.

Една нощ се събуди с усещането, че е сам. Веднага го почувства: усещане, което се носеше във въздуха, усещане за заминаване, за липса и полет. Вложи всичките си сили, за да отметне одеялото. Усещаше тъканта в ръката си като шкурка, като лизвания на пламъци. Надигна се да седне, непосилно усилие. Тялото му беше огромна, умираща развалина, която разумът му едва успяваше да контролира. И въпреки това си оставаше негово, същото тяло, в което беше изживял всичките дни на живота си. Какво странно усещане е смъртта, усещането, че го напуска. Част от него винаги го беше знаела. Да умрем, каза му тялото. Да умрем. За това живеем, за да умрем.

— Ейми — каза той и гласът му прозвуча като немощен грак. Слаб и безсмислен звук, без форма, който произнася името на отсъстващ от стаята човек. — Ейми.

Успя да слезе по стълбите към кухнята и да запали лампата. Под проблясващата светлина всичко си изглеждаше непроменено, но и някак различно. Същата стая, в която двамата с Ейми преживяха цяла година, и въпреки това съвсем ново място. Не знаеше колко е часът, кой ден, кой месец е. Ейми я нямаше.

Мъчително тръгна през помещението, слезе по стъпалата на площадката пред къщата, тръгна към тъмната гора. Позакритата луна висеше над върховете на дърветата, като провесена на шнур детска играчка, луна с усмихнато личице, която се полюлява над бебешко креватче. Светлината ѝ огряваше пейзаж от пепелища, всичко загиваше, живата повърхност на света се беше свлякла и разкрила каменистата сърцевина на всичко. Като на сцена, помисли си Улгаст, сцена за края на всичко живо и на спомените от живота. Вървеше през пропуканата бяла прах без посока, викаше и викаше името ѝ.

Навлезе сред дърветата, в гората. Къщата остана някъде зад него. Съмняваше се, че ще успее да намери пътя обратно, но нямаше значение. Краят беше дошъл, неговият край беше дошъл. Нямаше сили дори да се разплаче. Накрая, помисли си, всичко се свежда до избора на място. Извадилите късмет могат да си изберат място за умиране.

Намираше се над реката, над него беше луната, сред дървета с оголени клони. Свлече се на колене, седна, опрял гръб на едно от тях и затвори възпалените си очи. Над него клоните се раздвижиха необичайно, но това стигна смътно до сетивата му. Шумолене на тела сред дърветата. Някой нещо му беше споменал веднъж, преди много животи, за движение по дърветата нощем. Да си припомни смисъла на тези думи обаче изискваше усилие на волята, каквато той вече нямаше. Мисълта го напусна, сама.

Обзе го ново чувство, студено и окончателно, като отваряне на вратата в най-студения зимен час, в най-омиротвореното пространство сред звездите. Когато денят се роди, него вече нямаше да го има. Ейми, помисли си, когато звездите започнаха да падат, безброй и отвсякъде, а той се мъчеше да изпълни съзнанието си само с нейното име, името на дъщеря му, за да го спаси от живота му.