Русалката [bg]

– Още веднъж и ще научим пътя наизуст.

Йоста даде газ, докато минаваха покрай Мункедал.

– Да, натам отиват нещата – каза Мартин.

Погледна учудено към Йоста, който беше странно мълчалив още откакто тръгнаха от Танумсхеде. Вярно, че и по принцип не беше от най-разговорливите. Но обикновено не беше и чак толкова смълчан.

Мартин не издържаше на липсата поне на откъслечна размяна на реплики и след малко попита:

– Какво има?

– Какво да има? Всичко е наред – отвърна Йоста.

Мартин не задълба повече. Знаеше, че няма как да изкопчи нещо от Йоста, ако той самият не иска да сподели. Рано или късно сам ще изплюе камъчето.

– Ужасна история, това с Кристиан. На това му се казва лошо начало – каза Мартин.

Мислеше за малката си дъщеричка и какво би станало, ако нея я сполети такава съдба. Вярно беше това, което казваха за родителите. Човек става стократно по-чувствителен към всичко, свързано с деца, живеещи в тежки условия.

– Да, бедното хлапе – каза Йоста, а видът му вече не бе толкова отвеян.

– Не трябва ли всъщност да научим малко повече за тази Алис, преди да говорим с Кенет?

– Аника сигурно ще провери всичко два пъти, че и три пъти, докато ни няма. Като начало трябва да разберем къде живее Алис.

– Не може ли просто да питаме семейство Лисандер? – каза Мартин.

– Щом не са казали на Патрик и Паула за съществуването й, сигурно Патрик смята, че в цялата работа има нещо гнило. А и никога не вреди да събереш възможно най-много факти.

Мартин знаеше, че това е вярно. Почувства се глупаво, задето е попитал.

– Смяташ ли, че може да е тя?

– Нямам представа. Твърде рано е, за да правим спекулации.

През остатъка от пътуването до болницата мълчаха. Щом паркираха колата, двамата се отправиха директно към отделението, където лежеше Кенет.

– Ето ни пак – каза Йоста, когато влезе в стаята.

Кенет не отговори, просто ги изгледа така, сякаш му е все тая кой идва или не идва.

– Как са раните? Заздравяват ли? – попита Йоста и седна на същия стол като предния път.

– Не, не става толкова бързо – отвърна Кенет и размърда леко бинтованите си ръце. – Дават ми болкоуспокояващи, така че не ги усещам много.

– Разбра ли за Кристиан?

Кенет кимна.

– Да.

– Не изглеждаш много разстроен – каза Йоста, без да звучи враждебно.

– Не всичко си личи на повърхността.

Йоста го погледна замислено за миг.

– Как е Сана? – попита Кенет и за пръв път в погледа му проблесна нещо.

Съчувствие. Знаеше какво е да загубиш някого.

– Не много добре. – Йоста поклати глава. – Вчера бяхме при нея. Жалко и за момчетата.

– Да, така е – каза Кенет, а погледът му се замъгли.

Мартин започваше да се чувства излишен. Все още стоеше прав, затова придърпа един стол от другата страна на леглото. Седна срещу Йоста и го погледна, а той му кимна, насърчавайки го да зададе собствените си въпроси.