Доктор Паскал
- Автор: Зола Емил
- Серия: les rougon-macquart #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ерма Гечева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Доктор Паскал». Краткое содержание книги:
— Понеже имам нещо скътано, ще отида някъде да си ям рентата… Вас мога да ви оставя, госпожице, защото не сте бедна. Господин Рамон утре ще ви обясни как бяха спасени четири хиляди франка рента от нотариуса. Засега на ви ключа от малкото бюро; там ще намерите петте хиляди франка, които господарят остави за вас… Знам, че между нас няма да има разправии. Господарят не ми е платил за три месеца, имам разписки. Освен това напоследък съм дала към двеста франка от джоба си, той не знаеше откъде са тия пари. Всичко е записано. Знам, че няма да ме ощетите нито с един сантим… Вдругиден, когато господарят вече няма да бъде тук, ще замина.
После и тя слезе в кухнята и въпреки че от сляпа набожност старата мома бе станала съучастница в едно престъпление, Клотилд се почувствува ужасно самотна и изоставена. Но като се залови да прибере останките от досиетата, преди да се върне в стаята си, има една радостна изненада: изведнъж зърна на писалището родословното дърво. Спокойно си седеше разгънато; двете жени просто не го бяха забелязали. Това бе единственият запазен документ, една свята реликва. Тя го взе, отнесе го в спалнята и го заключи в скрина заедно с полуизгорелите листове.
Но когато се озова отново в тържествената стая, я обзе дълбоко вълнение. Каква величава тишина, какъв безсмъртен покой, докато отвъд разрушителната диващина бе изпълнила всичко с дим и пепел! Мракът излъчваше свято спокойствие, двете свещи горяха с чист неподвижен пламък, без да трепват. И тогава видя, че сред разпилените бели коси и брада лицето на Паскал е станало съвсем бяло. Той спеше в светъл ореол, царствено красив. Тя се наведе, отново го целуна и устните й усетиха студенината на това мраморно лице със затворени клепачи, сънуващо своя сън за вечност. И болката й, че не бе успяла да спаси делото, което той й бе завещал да пази, беше толкова силна, че падна на колене и се разрида. Геният бе осквернен и й се струваше, че с това свирепо унищожение на труда на цял един живот светът ще рухне.
XIV
Във всекидневната Клотилд си закопчаваше роклята, държейки още в скута си детето, което току-що бе накърмила. Беше сияен ден в края на август, към три часа следобед, когато небето сипе жарава. В голямата стая плътно затворените капаци на прозорците едва пропускаха през пролуките тънки стрели сред дремещата топла сянка. Дълбокото лениво неделно спокойствие сякаш проникваше отвън заедно с далечния звън на камбаните, отмерващи последните удари за вечерня. От празната къща, в която майката и момченцето щяха да седят сами до вечерята, не долиташе никакъв шум; прислужницата бе поискала разрешение да отиде у една своя братовчедка в предградието.
За миг Клотилд погледа детето — едро, вече тримесечно момченце. Бе родила през последните дни на май. От почти десет месеца носеше траур за Паскал — простичка дълга черна рокля, в която беше божествено красива: толкова тънка, стройна, с печално младо лице в ореол от прелестни руси коси. Тя не можеше да се усмихва, но изпитваше нежност, като гледаше чудесното дете — пълничко, розово, с още мокра от млякото уста; погледът му бе срещнал една от слънчевите ивици, в която танцуваха прашинки. То изглеждаше много изненадано, не можеше да откъсне очи от този златист блясък, от това ослепително чудо от светлина. После сънят го обори, то отпусна върху ръката на майка си кръглата си гола главица, вече осеяна с редки светли косъмчета.
Тогава Клотилд стана полекичка и го положи в люлката, която беше до масата. За миг постоя наведена над него, за да се увери, че то спи; и сред здрачния полумрак спусна муселинената завеска. После безшумно, с гъвкави движения, стъпвайки толкова леко, че сякаш едва докосваше пода, се залови да подрежда, прибра прането, което бе на масата, два пъти прекоси всекидневната, за да намери едно паднало терличе. Беше много тиха, кротка и дейна. Този ден, както бе останала сама в къщата, се замисли над всичко, което бе преживяла през последната година.
Най-напред, веднага след погребението, което ужасно я бе потресло, Мартин си замина, беше се заинатила, дори не пожела да остане полагащата се седмица; доведе за своя заместница братовчедката на една съседка фурнаджийка, едро смугло момиче, което за щастие се оказа доста чисто и предано. Самата Мартин отиде в някакво загубено селце към Сент Март и живееше толкова стиснато, че навярно успяваше да пести и от рентата, която й осигуряваше нейното малко съкровище. Не се знаеше да има наследник. В такъв случай кой щеше да има полза от нейната скъперническа страст? През тези десет месеца нито веднъж не бе стъпила в Сулейад: господаря вече го нямаше, тя дори не се поддаваше на желанието да види неговия син.