Повелителката на метлата

Докато пристигна в пъба, чорапогащникът ми е станал целият на бримки. Косата ми вече не е на кок, гримът ми е потекъл заради жегата, а гърдите ме болят от бързината.

Пет пари не давам. Трябва да намеря Натаниъл. Трябва да му кажа, че той е най-важният човек в живота ми, по-важен дори от работата.

Трябва да му кажа, че го обичам.

Как съм могла да не го разбера досега, защо не съм му го казала? Очевидно е, че съм била сляпа.

— Еймън! — провиквам се аз, когато приближавам, и той вдига изненадан поглед. — Трябва да говоря с Натаниъл. Къде е?

— Сега ли? — Еймън ми се струва объркан. — Саманта, изпусна го. Вече тръгна.

— Тръгна ли? — Спирам задъхана. — Къде е тръгнал?

— Да огледа разсадника, който искаше да купи. Тръгна преди малко с колата.

— За разсадника в Бингли ли говориш? — Въздъхвам облекчено. — Би ли ме закарал? Много е важно да говоря с него!

— Не е там… — Еймън потрива поруменялото си лице и поглежда напред. Не смея да откъсна очи от него и усещам някакво лошо предчувствие. — Саманта… той тръгна за Корнуол.

Шокът ме разтърсва. Не мога да кажа и дума. Не мога да помръдна.

— Мислех, че знаеш. — Еймън пристъпва към мен и заслонява очи от слънцето. — Каза, че щял да остане там две седмици. Мислех, че ти е казал.

— Не е — едва успявам да отвърна аз. — Не ми е казал.

Краката ми омекват. Отпускам се на един от варелите и усещам, че главата ми ще се пръсне. Заминал е за Корнуол просто така. Дори не сме си казали „довиждане“. Дори не сме говорили по този въпрос.

— Остави ти бележка, ако минеш. — Еймън рови в джобовете си и вади плик. Подава ми го и се мръщи притеснен. — Съжалявам, Саманта.