Повелителката на метлата

Гай не отговаря. Кафявите му очи стават все по-настойчиви. Дълбоко в себе си тръпна в очакване.

— Саманта — отвръща той, без да откъсва очи от мен. — Винаги ми се е струвало, че… — Той натъпква ръце в джобовете си. — Открай време имам чувството, че… двамата с теб пропуснахме шанса си.

Не. Не може да бъде. Това просто не е истина. Били сме изпуснали шанса си ли? Сега ли намери да ми го каже?

— Винаги съм ти се възхищавал. Винаги съм усещал, че между нас има нещо. — Той се колебае. — Питах се дали и ти изпитваш същото.

Това просто не може да бъде. Колко пъти само съм си представяла как Гай ми казва тези думи? Колко пъти съм фантазирала, че ме поглежда с тези топли кафяви очи? Само че, когато най-сетне го казва… е прекалено късно. Няма да стане.

— Саманта?

Разбирам, че съм го зяпнала като зомби.

— А, да. — Опитвам се да се стегна. — Ами… да. Може би и аз съм се чувствала така. — Попипвам нервно полата си. — Работата е там, че… запознах се с един човек, когато дойдох тук.

— Градинарят — отвръща Гай, без да се притеснява.

— Да! — Поглеждам го изненадана. — Ти откъде…

— Журналистите навън говореха.

— Ясно. Да, така е. Казва се Натаниъл. — Усещам как се изчервявам. — Много е… приятен.

Гай се мръщи, сякаш съм казала нещо, което не е трябвало.

— Това е само ваканционен флирт.

— Не е никакъв ваканционен флирт! — отвръщам аз. — Говоря ти за сериозна връзка. Отношенията ни са сериозни.

— Той ще се премести ли в Лондон?

— Ами… не. Той мрази Лондон. Въпреки това ще се справим.

В първия момент Гай не може да повярва, ала след това отмята глава назад и избухва в смях.

— Ти наистина си полудяла. Живееш в свят на фантазии.

— Това пък какво трябва да означава? — питам ядосано аз. — Все някак ще се справим. И двамата го искаме…

— Ти май все още не си наясно с положението. — Той клати глава. — Саманта, ти си заминаваш от това място. Връщаш се в Лондон, там е истинският живот. Повярвай ми, няма начин да запазиш този ваканционен флирт.

— Казах ти, че не е ваканционен флирт! — изкрещявам вбесена аз и в този момент вратата се отваря. Хилари поглежда подозрително от мен към Гай.

— Наред ли е всичко?

— Наред е — отвръщам аз и се обръщам към него. — Добре съм.

— Браво! — Тя поглежда часовника си. — Вече е време.

Имам чувството, че целият свят се е скупчил пред къщата на семейство Гайгър. Когато излизам с Хилари и още двама от отдела за връзки с клиентите, на алеята са се събрали поне сто човека. Към мен са насочени множество телевизионни камери, а фотожурналистите са отзад. Асистентите от „Картър Спинк“ се лутат наоколо, опитват се да подредят хората и раздават кафе и закуски, които са се появили незнайно откъде. Край портата са се изправили група от редовните посетители в пъба и зяпат любопитно, а аз им се усмихвам притеснено.

— Има още няколко минути — казва Хилари и продължава да говори по мобилния. — Чакаме „Дейли телеграф“.

Забелязвам Дейвид Елдридж и Грег Паркър край машини за капучино. И двамата пишат нещо на джобните си компютри. Пиар отделът са искали да доведат колкото е възможно повечо от партньорите за фотосесията, но май никой от другите не е успял да дойде. Честно казано, извадили са голям късмет, че са дошли и те двамата. Докато се оглеждам, зървам Мелиса да се приближава към тях, облечена в елегантен бежов костюм, понесла… ама това е автобиография.