Безсъние

Като завърши историята, съдовете вече бяха измити и прибрани и те с Лоуис бяха изоставили кухнята в полза на дневната, с всичките й избелели снимки начело с господин Шаси на неизменното си място върху телевизора.

— Тъй — заключи Ралф. — Доколко ми вярваш?

— Вярвам на всяка дума, разбира се — отвърна тя и или не забеляза облекчението, което се изписа на лицето му, или предпочете да не му обръща внимание. — След онова, което видяхме тази сутрин — да не говорим какви неща знаеше за прекрасната ми снаха — не мога да не вярвам. По тази част бия Бил.

„И не само по тази“ — помисли си Ралф, но не го изрече на глас.

— Но всички тези неща далеч не са плод на съвпадение, нали?

— Не, не мисля.

— Като бях на седемнадесет години, майка ми нае едно момче от нашата улица — Ричард Хендърсън се казваше — да й помага вкъщи. Имаше сума ти момчета, които можеше да наеме, но тя взе точно Ричи, защото го харесваше… за мен го харесваше, ако разбираш какво искам да кажа.

— Да, естествено. Избирала ти е съпруг.

— Ъ-хъ, но поне не го правеше по натрапчив, грозен, притеснителен за мен начин. И става Богу, защото аз пет пари не давах за Ричи — поне не в този определен смисъл. И все пак мама правеше всичко, което бе по силите й. Ако учех на кухненската маса, тя го караше да пълни коша с дърва, макар че вече беше май месец и навън бе горещо. Ако хранех пилетата, тя го караше да кълца ярма точно на задната врата.

Искаше да ми се върти пред очите… да свиквам с него… и ако се бяхме харесали и той ме беше поканил на танци или на градския панаир, тя би била напълно щастлива. Правеше го неусетно, но все пак го правеше. Подтикваше ме. А това е същото.

— При мен подтикванията не минават толкова неусетно — каза Ралф. Ръката му неволно попипа мястото, където Чарли Пикъринг го намушка с ножа си.

— Не, разбира се, че не. Сигурно е било ужасно да те наръгат с нож в ребрата. Слава Богу, че си имал тоя спрей. Как мистиш, дали старият Дор също вижда сиянията? Че нещо от техния свят му е наредило да пъхне спрея в джоба ти?

Ралф сви безпомощно рамене. Нейното предположение повтаряше онова, което се въртеше и в неговата глава, но ако веднъж го приеме за вярно, земята под краката му ще започне да се изплъзва. Защото ако Дорънс го е направил, това значи, че някаква

(същност)

сила или същество е знаело, че на Ралф ще му е необходима помощ. Това обаче още не беше всичко. Тази сила — или същество — би трябвало също така да знае, че а) в неделя следобед Ралф ще излиза; б) че времето, което цял ден е било доста приятно, на излизане ще се развали достатъчно, за да го накара да си вземе яке; в) кое яке ще си вземе. Значи, с други думи, става дума за нещо, което може да предрича бъдещето. Мисълта, че е бил набелязан от подобна сила, го плашеше. Признаваше, че в случая със спрея поне намесата вероятно му беше спасила живота, но все пак се страхуваше от нея до смърт.

— Може би. Може би Дорънс наистина е бил нечий пратеник. Но защо?

— И какво ще правим оттук нататък? — добави тя.

На Ралф не му оставаше друго, освен да клати глава.