Шовинист

— Този човек не е ли твоят иконом? — попита Ахмед.

— Да.

— Един от войниците ти каза, че той отхапал нечий нос.

Ваймс сви рамене.

— Знам, че винаги ме гледа много неодобрително, когато си разбърквам чая с лъжичката от захарницата.

Една бяла фигура крачеше авторитетно сред мелето от играчи и надуваше свирка.

— А този човек е твоят крал.

— Не.

— Тъй ли? В такъв случай аз съм кралица Пунджитрум от Сумтри.

— Керът е ченге също като мене.

— Такъв човек може да накара шепа недъгави да тръгнат на кръстоносен поход.

— Върхът. Стига само да го прави през почивния си ден.

— И той ли се подчинява на твоите заповеди? Ти си забележителен мъж, сър Самюъл. Но ми се струва, че в края на краищата ти не би убил принца.

— Не. Но ти би ме убил, ако го бях сторил.

— O, да. Скандално убийство пред очите на свидетели. В края на краищата аз също съм ченге.

Приближиха се до камилите си. Едната изви шия, за да проследи Ахмед, който искаше да я яхне, обмисли шансовете си за оцеляване, ако го наплюе, и вместо това ритна Ваймс. Много прецизно.

Ахмед се загледа назад към футболистите.

— Клачианските номади играят една игра, много подобна на тази, но от гърба на кон. Целта е да вкараш обекта в противниковата врата.

— Обекта ли?

— Вероятно ще е по-добре за теб да мислиш за него като за „обекта“, сър Самюъл. А сега мисля да се насоча ей натам. Из планините бродят крадци. Въздухът горе е чист. Както знаеш, за полицаите винаги се намира работа.

— Възнамеряваш ли да се върнеш по някое време в Анкх-Морпорк?

— Би ли желал да ме видиш там, сър Самюъл?

— Това е свободен град. Но задължително се обади в Двора на Псевдополис, когато пристигнеш.

— А, за да си припомним старите времена ли?

— Не. За да предадеш меча си. Ще ти издадем бележка и ще можеш да си го получиш, като си тръгваш.

— Вероятно ще се наложи да ме убедиш в това, сър Самюъл.

— O, смятам да те помоля само веднъж.

Ахмед се разсмя, кимна на Ваймс и препусна. След няколко минути се превърна в дребна фигурка в основата на прашен стълб, после в отдалечаваща се точица сред маранята и накрая пустинята го погълна.

Денят продължи да си тече. Разнообразни клачиански велможи, както и някои анкх-морпоркци бяха привиквани в шатрата. Ваймс се помота наблизо няколко пъти, но успяваше да дочуе само спорещи гласове.

Междувременно армиите се бяха установили на лагер. Някой вече беше успял да побие грубо издялан пътепоказател, стрелките на който сочеха към различни войнишки домове. И тъй като всички те бяха от анкх-морпоркската армия, стрелките сочеха една и съща посока. Ваймс завари Стражата скупчена на завет, докато някаква съсухрена клачианка готвеше очевидно много сложно ястие на малък огън. Всички изглеждаха абсолютно живи, с обичайната лека въпросителна, когато ставаше дума за Редж Шу.