Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
Отговорът на Рейк беше бегла усмивка.
— Добре. Убеден съм, че ще си струва. — Погледът на Уискиджак се зарея, спря се на фенера, окачен на централния стълб, на пърхащото златисто пламъче. — Бързия Бен. Адефон Делат, дребен магьосник на служба при един от Седемте святи Закрилници по време на безплоден опит за въстание, започнало в Ейрън. Делат и единайсет други магове съставяха магьосническия кадър на Закрилника. Заклинателите на нашата армия, обсадила града, бяха много по-могъщи — Белурдан, Найтчил, Тайсхрен, А’Каронис, Тезормаландис, Дебелака — страховита сган, известна с бруталното налагане на волята на императора. Е, градът, в който този Закрилник се бе окопал, беше сринат, стените бяха съборени, развихри се безмилостно клане, безумието на битката беше обзело всички ни. Дасем съкруши Святия закрилник, Дасем с отряда си следовници, които наричаше Първия меч. С жестока сеч си пробиха път през вражеските редици. Кадърът на Закрилника, след като разбра, че повелителят им е мъртъв и армията е разбита, побягна. Дасем заповяда отрядът ми да ги преследва в пустинята. Водачът ни беше местен, наскоро нает в нашия Нокът…
Широкото, черно като нощ лице на Калам Мекхарт лъщеше от пот. Уискиджак го видя как се извъртя в седлото, видя как помръднаха широките му рамене под прашната, дори кална от потта телаба.
— Държат се заедно — избоботи водачът. — Мислех, че ще се разделят… и ще принудят и вас да направите същото. Или да изберете някой от тях, командире. Дирята води към самото сърце на Рараку.
— Колко? — попита Уискиджак.
— Половин ден, не повече. Вървят пеша.
Командирът изгледа примижал охрената мъгла на пустинята. Зад гърба му яздеха седемдесет войници, пъстра сбирщина морски пехотинци, сапьори, пехота и конница; всеки от отделения, окончателно ликвидирани. Три години обсади, полеви сражения и преследвания за всеки от тях. Дасем Ълтър бе преценил, че могат да бъдат заделени и ако се наложи — пожертвани.
— Сър — каза Калам, прекъсвайки мислите му. — Рараку е свята пустиня, място на сила…
— Води — изръмжа Уискиджак.
Прашни вихрушки чертаеха пътеки по голата пуста равнина. Отрядът яздеше в тръс, с кратки интервали ходом. Слънцето се бе изкатерило високо в небето. Някъде зад тях един град все още гореше, ала пред себе си виждаха цялата околност, огряна сякаш от пожар.
Откриха първия труп рано следобед. Свит на кълбо, с разкъсана, опърлена телаба, пърхаща в топлия вятър, а под дрехата — сгърчена фигура, с вдигната към небето глава и кухи очни ями. Калам слезе и дълго го оглежда. Накрая се изправи и погледна Уискиджак.
— Кебарла, според мен. Беше по-скоро учен, отколкото магьосничка, ровеше се в древни загадки. Тук става нещо странно…
— Нима? — навъси се командирът. Наведе се от седлото и огледа трупа. — Освен че изглежда като умряла отпреди сто години, какво толкова му е странното, Калам?
Мъжът се намръщи.
Някакъв войник зад Уискиджак се изкикоти.
— Веселякът да дойде при мен, ако обича — извика командирът, без да се обръща.
Конникът спря до него. Слаб, млад, с натруфен и много голям за главата му шлем от Седемте града.
— Сър! — каза войникът.
Уискиджак го изгледа.
— Богове, смъкни го тоя шлем — ще ти се свари мозъкът. И цигулката — това проклето нещо бездруго е счупено.
— Шлемът е покрит със „студен пясък“, сър.
— С какво?
— „Студен пясък“. Прилича на метални стружки, само че като хвърлиш шепа от него в огъня, не се загрява. Много странно нещо, сър.
Командирът изгледа шлема с присвити очи.
— Кълна се в Бездната, това го носеше Върховният закрилник!
Мъжът кимна важно.
— И когато мечът на Дасем го порази, сър, той изхвърча. И падна право в ръцете ми.
— А след него — и цигулката?
Очите на войника се свиха подозрително.
— Не, сър. Цигулката си е моя. Купих си я в град Малаз, канех се да се науча да свиря на нея.
— И чий юмрук я потроши така, войник?
— Е, Хедж я счупи, сър — оня там, до Пикър.
— Ми той не може да свири на това проклето нещо! — извика от мястото си въпросният войник.
— Е да де, не мога вече, щото я счупи! Ама като свърши войната, ще си я оправя!
Уискиджак въздъхна.
— Върни се в строя, боец. И повече звук да не съм чул от теб, ясно?
— Само едно, сър. Имам лошо чувство за… за… всичко това.
— Не си единственият, боец.
— Ами, ъъъ, само дето…
— Командире! — извика Хедж и подкара коня си леко напред. — Момчето има предчувствия, сър. Никога не са го лъгали. Каза на сержант Нъбър да не пие от оная кана, обаче Нъбър взе, че пи, и сега е мъртъв, сър.