След нас и потоп
- Автор: Томан Йозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Витанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «След нас и потоп». Краткое содержание книги:
Двамата старци се гледат един друг. Очи вцепенени, стъклени, неподвижни. Двама стари приятели-врагове. И двамата играят най-голямата игра — играта на живот и смърт. Нощта — до този момент студена, влажна — изведнъж се стори на Тиберий душна като през август. Въздухът — горещ, невъзможен за дишане.
Императорът бавно се надига, тежко се изправи с помощта на бастуна си, безразличен към това, че гъркът вижда всичко.
Тразил не скланя глава, не крие очите си, в които искри светлинният прах на Млечния път. Неговият поглед изведнъж става бодър и весел.
Тиберий разбра: „Този тълкувател на волята на звездите отново позна какво мисля! Усети, че няма да го убия! А дали разбира защо съм такъв, какъвто съм? Ах, не, това не е простата душа, капчицата човешко съчувствие, по което толкова копнея. Той е слуга нищо повече. Както моят управител. Както Харикъл. Но е наистина предан слуга.“
Императорът разтвори обятия: Гъркът почтително го прегърна и не се поколеба да притисне лицето си до страната му, обезобразена от лишеи. Императорът изпадна в меланхоличен екстаз:
— Никога нищо лошо няма да ти сторя, приятелю. Ти си вената, поддържаща живота на сърцето ми, ти си кръвта в жилите ми. Ти си ми предан. Само на тебе мярвам…
Тразил прегърна коленете на императора. Тиберий му заповяда да стане:
— Искам още малко да поживея, Тразил. Продължи ми живота. С три години! Само с три години! Как, кажи как може да се продължи! За всекиго, когато изпратя на смърт, ще получа ли по един ден живот? Кажи! Трябва ли да се поддържам и освежавам с човешка кръв, както се разказва в старите предания. Посъветвай ме! Трябва ли да я пия, за да живея?
Гъркът настани разтреперания император в креслото и поклати глава. Тиберий извика гневно:
— Ах, знам, знам: ти си страхливец, ти си смешен филантроп — също като Нерва! И ти не обичаш да се пролива човешка кръв. Жал ти е дори за кръвта на гълъбите, мекушава душице! Но може ли по друг начин да се живее в този Вавилон от лъжци? Кой може да се любува на гълъбите на стряхата, щом под тях зее дупка с капан?
Морето — черно — зловещо бучеше долу монотонно. Императорът се разчувства:
— Ти знаеш защо съм толкова жесток, нали?
— Направиха те жесток — отговори Тразил. — Аз знам твоя живот. Живот, пълен със страдания и мъка… Знам всичко…
— И не само ти. Наскоро чух, че всеки знаел всичко за мен.
— Не е точно така, мой императоре. Знаят само лошото…
— Кое е това „лошото“? — повиши глас Тиберий.
Астрологът каза настойчиво:
— Не убивай лекомислено, мой цезаре! Всеки човек има нещо добро в себе си, носи поне искрица от олимпийските богове и жалко е тя да угасва.
Старият скептик слуша тихия, убедителен глас на звездоброеца и пита:
— Може ли дървото, което сто години е расло от корена към короната, да започне изведнъж да расте обратно — от короната към корена?
— Дървото не може. Но човекът може — човекът може всичко, което поиска.
Дълго мълча императорът. После посегна към кристалната чаша:
— Пий, Тразил. Пий за моите последни дни да не бъдат черни. Ако за един изтерзан и измъчен човек може да съществува някакво щастие, аз бих казал: пий за моето щастие.
Астрологът направи възлияние:
— В чест на Ескулап и за твоето щастие, императоре!
И той започна да пие жадно, на големи глътки, като че ли искаше да погълне наведнъж този напрегнат момент, да го удави в измамното питие, да притъпи с виното преживяния ужас.
— Намислил съм още нещо, Тразил. Имам още един копнеж… Може би ти, всезнаещият, знаеш и това?
Как можеше Тразил да не знае и този копнеж? Та нужно ли е да чете по звездите, за да разбере защо така често старият император се взира нататък, където тупти сърцето на империята — към Рим? Но Тразил, верен на своето „чародейно“ призвание на гадател, този път не искаше да разкрие проницателността си. Помоли императора да запази спокойствие и съсредоточено се загледа в небето.
Императорът напрегнато изчакваше.
Звездите около мартенските нони, когато пролетта буйно напира в земните недра, светеха безумно ярко. Сякаш се надпреварваха по сила и блясък.