Островът
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът». Краткое содержание книги:
Част от екипажа, заедно с неколцина туземци от остров Таити, се заселват на едно съвършено неизвестно и пусто островче сред океана, за да избягнат санкциите на английските морски власти. Там бели и тъмнокожи трябва да организират съвместния си живот. Но проблемите на съжителството събуждат у белите силно расово чувство и алчни инстинкти — повод за жестоката борба, която се развихря на островчето.
Романът е изпъстрен със силни моменти, предадени с голямо напрежение. Описанията на хората, събитията и природата са необикновено пластични, наситени с особената поезия на топлите южни морета. Но авторът не се задоволява само с художественото претворяване на събития и случки — той ни изправя пред суровия проблем на расизма с всички негови злини и убедително ни сочи дълга да им се противопоставим, да възприемем хуманното разрешение за добро съжителство между всички хора, което е и заключителният вик на последните останали живи на самотния остров.
Книгата получи високата литературна награда „Фратерните“.
— Учудва ли ви нещо? — запита Бейкър.
— Не — отвърна Пърсел, докато прибираше куршума в джоба си.
Дръпна едно столче и седна срещу Амурея. Тя каза веднага тихо, но гневно:
— Тими беше.
— Тими ли уби Ропати?
— Да.
— За да може Оу да те вземе?
— Да.
Пърсел погледна бегло Ивоа. Убийство от любов, извършено под прикритието на войната. Дребно престъпление под сянката на голямото. Ивоа бе отгатнала вярно.
— Одобряваха ли другите?
— Така.
— Какво значи това „така“?
— Когато Ропати падна, Меани и Тетаити много се разгневиха. Но Тими каза: „Ропати имаше пушка“; отвори пушката и вътре имаше онова нещо, дето убива. Тогава Тетаити каза: „Добре.“ После каза на жените: „Вземете вода и си вървете…“
„Щастие е все пак — помисли Пърсел, — че не е помислил да ни победи, като ни остави без вода.“
— После?
— После Оу рече: „Искам Амурея.“ Аз почнах да бягам, ама Оу тича много бързо, настигна ме, тръшна ме на земята, сложи ръка на главата ми и каза: „Ти си моя робиня.“
Тя замълча. Пърсел я насърчи с поглед да продължи.
— Отрязаха им главите.
Каза го без вълнение, без нито следа от укор. Такъв беше обичаят. Спазили го бяха.
— После?
— Счупиха пушките.
— Какво? — подскочи Пърсел. — Кои пушки?
— На пеританите.
— Счупиха ли ги? — извика нетърпеливо Пърсел. — Искаш да кажеш, че са ги „отворили“? Отворили са пушките на пеританите?
— Отвориха ги, изпразниха ги. После ги счупиха.
Вдигна ръка, като че размахва пушка и я разбива о скала. Гледаше учудено Пърсел. Това се подразбираше от само себе. Убиват неприятеля. След като го убият, му отсичат главата. После счупват оръжието му.
— Значи — започна възбудено Пърсел, — счупиха пушките?
— Да, но най-напред ги отвориха. Пушката на Жълтокожия беше празна. Тогава Меани рече: „Жалко, че го убих.“ А Тетаити се ядоса и каза: „Когато Скелетът уби Кори и Меоро, Жълтокожият бе насочил пушката си срещу нас.“ Другите рекоха: „Право казваш.“
— И счупиха пушките?
— Да.
— И четирите?
— Да.
Погледът на Ивоа не се отделяше от лицето на Адамо. Не разбираше учудването му. Таитяните разполагаха с осемте пушки от пещерата. Предостатъчно им бяха.
— Сигурна ли си, Амурея? — запита отново Пърсел. — И четирите ли? Нито една ли не запазиха?
— И четирите.
После добави:
— Тетаити ги счупи една по една.
Пърсел пъхна ръце в джобовете си, стана, направи няколко стъпки из стаята и отиде да погледне през прозорчето към окрайнините на гората. След малко се обърна, погледна Амурея и изпита угризение. Откато бе влязла в стаята, той се бе държал с нея само като към източник за сведения.
— Амурея — каза кротко той и се върна да седне срещу нея.
Сложила смирено ръце на коленете, с изправена снага, с намусено и затворено лице, тя гледаше втренчено Пърсел с искрящи очи.
— Таоо — промълви тя, без да повиши глас.
Повтори няколко пъти това таоо, но Пърсел не можа да разбере дали очаква той да отмъсти, или възнамерява да го стори сама.
— Какво значи това таоо? — запита Бейкър.
— Отмъщение.
Пърсел почти не обърна внимание на прекъсването. Гледаше Амурея. Колко променено беше личицето й! Припомни си я такава, каквато беше през първия месец на острова, когато се разхождаше край горичката, ръка за ръка с Джонс… И изведнъж Пърсел видя необикновено ясно пред себе си Джонс, късите му коси, порцелановите очи, доверчивата усмивка. Затвори очи и се наведе. Ужасно беше. Ужасно, като студено стоманено острие, което пронизва корема ви. Наведе се още, очаквайки болката да стигне до своя връх и да започне да намалява. Отвратително, непоносимо беше да си кажеш: „Всичко е свършено.“ Свършено! Думата беше безсмислица, когато се касаеше за човек! Един миг, един ден, една задача можеше да се свърши. Но човешко същество — не! Нито усмивката! Нито нежният светлик в очите на Ропати!
— Ще превеждате ли? — запита нетърпеливо Бейкър.
Пърсел се обърна към него, погледна го за миг, без да го вижда, и започна да превежда. Превеждаше всичко, машинално, без да пропусне нито една подробност, включително счупването на пушките.
— Попитайте я — каза Бейкър — отдавна ли е успяла да избяга от Оу.
Пърсел преведе. Амурея вдигна глава.
— Колкото да отидеш до смокинята и да се върнеш.