Островът
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът». Краткое содержание книги:
Част от екипажа, заедно с неколцина туземци от остров Таити, се заселват на едно съвършено неизвестно и пусто островче сред океана, за да избягнат санкциите на английските морски власти. Там бели и тъмнокожи трябва да организират съвместния си живот. Но проблемите на съжителството събуждат у белите силно расово чувство и алчни инстинкти — повод за жестоката борба, която се развихря на островчето.
Романът е изпъстрен със силни моменти, предадени с голямо напрежение. Описанията на хората, събитията и природата са необикновено пластични, наситени с особената поезия на топлите южни морета. Но авторът не се задоволява само с художественото претворяване на събития и случки — той ни изправя пред суровия проблем на расизма с всички негови злини и убедително ни сочи дълга да им се противопоставим, да възприемем хуманното разрешение за добро съжителство между всички хора, което е и заключителният вик на последните останали живи на самотния остров.
Книгата получи високата литературна награда „Фратерните“.
— А сега — каза Авапуи с невероятно щастливо изражение — отивам да потанцувам.
— Няма да можеш — забеляза Пърсел.
— Ще мога — отвърна тя и стана.
Пърсел седна отново на пъна и загради с нозе Ивоа. Авапуи направи няколко крачки и изпищя. После се обърна намръщено към Адамо.
— Иди да си легнеш.
— Не — каза внезапно натъжена тя. — Не. Не мога.
Върна се при него, седна до десния му крак и се облегна на коляното му.
Между танцуващите и Пърсел се промъкна сянка. Той вдигна глава. Беше Мезън, с пушка под мишница. Мезън пристъпи напред и се облегна о ствола на една кокосова палма на два метра от Пърсел. Не го гледаше. А когато заговори, постоянно се оглеждаше неспокойно. Зад него, едва видими в сянката на друго дърво, стояха неподвижно Мак Лауд и Смъдж. И те бяха въоръжени. Пърсел не бе чул приближаването им.
— Мистър Пърсел — каза отсечено Мезън, — искате ли да вразумите Бейкър? Затворил се е като луд у дома си и ни изгони. След убийството на Джонс той трябва да разбере, че мястото му е при нас.
— И на мене няма да отвори — поклати глава Пърсел. — Дайте му време да се успокои.
— Време! Време! — изръмжа Мезън. — А тази нощ ще имаме само три пушки срещу четири! Заради този луд!
После добави сухо:
— Не предполагам, че вие ще се съгласите да се въоръжите.
— Не, капитане.
— Изоставяте ни — каза презрително Мезън. — Ако черните ни нападнат тази нощ, ще бъдем само трима.
— Успокойте се, няма да ви нападнат тази нощ.
— Откъде знаете? — запита Мезън с нотка на мнителност в гласа.
— Няма да нападнат през нощта, когато жените оплакват мъртвите.
— Оплакват ли! — възмути се Мезън. — И вие наричате това „оплакване“! Никога не съм виждал по-отвратително нещо! Тия диваци нямат никакво чувство за приличие! Нищо нямат ей-тук — продължи той като се удари по сърцето, — съвсем нищо, това е истината! За песните още както и да е; не ги разбирам, предполагам, че молят бога да упокои покойниците. Но танците! Питам ви, мистър Пърсел, може ли една жена да танцува, когато е загубила съпруга си?
— Танците сигурно имат значение, което…
— Отвратителни са! — прекъсна го Мезън като че изхрачваше сричките една по една. — Отвратителни са, и нищо повече! С радост виждам, че мисис Мезън не участвува в тях. Мисис Мезън е леди. Задоволява се само да пее.
— Съгласен съм с вас, че погледнато отблизо, всичко това е доста чудно, но всеки народ си има свои…
— Не, мистър Пърсел, и аз съм пътешествувал… Но никога не съм виждал една жена да развъртва… долните части на тялото си, за да оплаква своя съпруг. Възмутен съм, мистър Пърсел — добави буйно той, — неизказано съм възмутен.
И замълча, със сковано лице, изправена снага, явно обиден.
— Ще дойдете ли? — запита студено той.
Пърсел го погледна.
— Не, капитане.
— Искате да кажете, че ще нощувате у дома си?
Пърсел кимна. Мезън го погледна изпод вежди и каза съвсем двусмислено:
— Толкова сигурен ли сте, че черните няма да ви сторят зло?
— Никак не съм сигурен — отвърна спокойно Пърсел.
Настъпи мълчание. После Мезън заговори отново:
— Бихте могли да дежурите до някоя бойница. Трябва да се бди на четири страни. А ние сме само трима. Ще можете да ни помогнете, дори без да докоснете пушка.
— В никакъв случай! — отсече Пърсел. — Не разчитайте на мене. С нищо няма да ви помогна.
— Как! — извика гневно Мезън. — Смятате да стоите настрана! Дори след тия убийства!
Ясно. Когато англичаните избиваха таитяни, това ставаше за назидание. Когато таитяните убиваха англичани, това бяха вече убийства.
— И сега ли? — запита буйно Мезън.
Пърсел го погледна. Натиск, изнудване, злоупотреба с чувства: всичко беше налице.
— И сега — отвърна твърдо Пърсел.
Мезън подскочи.
— Недостойно е, мистър Пърсел! — прогърмя той.
После изведнъж млъкна. Песните пречеха на възмущението му.
— Пак ще си поприказваме — подхвърли той с едва прикрита заплаха в гласа.
Завъртя се тежко кръгом и тръгна по Североизточния булевард; Мак Лауд и Смъдж вървяха от двете му страни. След малко Пърсел сложи ръце върху главата на Ивоа.
— Отивам да си легна.
— И аз също.
— Аз не — каза тъжно Авапуи.
Щом Адамо и Ивоа станаха, тя зае мястото на Адамо и ги загледа как се отдалечават. Как завиждаше на Ивоа! Тя щеше да има дете, а нейният тане имаше най-важното качество за един мъж: беше нежен. Авапуи затананика, загледа танцуващите, и твърде скоро почувствува самотата си. Запя по-силно и запляска в такт ръце. Но самотата не я напусна. Авапуи стана и отиде да седне при Ваа. Не я обичаше много, обаче за най-голяма нейна изненада Ваа се обърна и й се усмихна. Може би и Ваа се чувствуваше сама, след като нейният тане се бе затворил в къщата на таитяните. Облегнала се бе на една кокосова палма. Тананикаше, без да отваря уста, а очите й бяха тъжни. „Може да убият и нейния тане. Може и моя. Ауе! Жени!“ Авапуи пъхна ръка под лакътя на Ваа и като видя, че Ваа не я отблъсква, сложи глава на рамото й.