Избрани творби, том I

Противно на онова, което всички очакваха, Аркадио не накара да го разстрелят.

— За добра чест — рече той — аз не съм Буендия.

Които знаеха тайната на неговото родословие, помислиха при оня отговор, че и той е в течение на нещата, но в действителност Аркадио никога не узна нищо. Пилар Тернера, майка му, която бе накарала кръвта му да кипне в стаята за дагеротипия, беше за него толкова неудържимо влечение, каквото бе изпърво за Хосе-Аркадио и после за Аурелиано. Макар изгубила очарованията си и великолепието на своя смях, той я търсеше и я намираше по дирята от нейния мирис на дим. Малко преди войната, веднъж по пладне, когато тя отиде по-късно от обичайния час да вземе от училището малкия си син, Аркадио я причака в стаята, където обикновено спеше по време на обедната си почивка и където по-сетне натъкми прангите. Докато детето играеше на двора, той зачака в хамака и трепереше от притома, защото знаеше, че Пилар Тернера ще мине оттам. И дойде. Аркадио я сграби за китката и се опита да я набута в хамака.

— Не мога, не мога — каза Пилар Тернера ужасена. — Не можеш си представи колко бих искала да ти угодя, но господ види, че не мога.

Аркадио я сграби през кръста с наследствената си страхотна сила и усети, че светът се заличава при допира с нейната кожа.

— Не се прави на светица — казваше той. — Все едно, всички знаят, че си курва. — Пилар превъзмогна отвращението, което й вдъхваше нейната жалка орисия.

— Децата ще разберат — прошушна тя. — По-добре нощес да оставиш вратата незалостена.

Оная нощ Аркадио я чакаше, треперещ от треска в хамака. Чака, без да заспи, чуваше шумните следполунощни щурци и неумолимото разписание на свирците-дъждовници, все по-убеден, че са го излъгали. Внезапно, когато смутно безпокойствие се бе разложило в ярост, вратата се отвори. След няколко месеца, пред взвода за разстрел, Аркадио отново щеше да изживее загубените из класната стая стъпки, препъванията о чиновете, и накрая, плътността на едно тяло в мрачината на стаята и туптенията на въздуха, изтласкван от едно сърце, което не беше неговото. Протегна ръка и намери друга ръка, с два пръстена на един и същи пръст, която без малко не се удави в тъмнината. Усети плетеницата на нейните вени, пулсирането на нейната неволя и усети влажната длан с линията на живота, пресечена в основата на палеца с един удар от лапата на смъртта. Тогава разбра, че не беше тази жената, която чакаше, защото не миришеше на дим, а на брилянтин от цветчета и гърдите й бяха издути и слепи, с мъжки зърна, и нежността й — безредната нежност на една възбудена неопитност. Беше девица и носеше невероятното име Санта София де ла Пиедад42. Пилар Тернера й бе заплатила петдесет песо, половината от спестеното през целия си живот, за да направи това, което сега правеше. Аркадио я беше виждал много пъти да обслужва магазинчето за хранителни стоки на родителите си и никога не бе се взирал в нея, защото тя имаше рядката добродетел да не съществува изцяло, освен в подходящия миг. Но от тоя ден се сви като коте в топлината на нейната мишница. Тя отиваше в училището по време на обедната почивка, със съгласието на родителите си, на които Пилар Тернера бе платила другата половина от своите спестявания. По-късно, когато правителствените войски ги прогониха от това място, те се любеха между тенекиите с чисто масло и чувалите с ориз в стаичката зад магазина. По времето, когато Аркадио беше назначен граждански и военен началник, им се роди дъщеря.