Стигмата

– Ще ви настигна.

Лу поклати глава.

– Знаете, че няма.

– И какво, ако не ги настигна? Трябваше да приема утешението с жена си, когато имах възможност, тогава щяхме да влезем заедно в Рая.

– Само свещеник може да ви изпрати там.

– Добре, тогава щяхме да сме заедно в Ада. Бях страхливец, оставих я да умре сама. Оставих ги да я отведат. Мислех, че ако аз поне остана жив, мога да защитя Фабрисия, а ето че тя е в затвора. Никаква полза няма от мен.

– Да не спираме, хайде.

– Защо? Защо толкова много искаш да оцелееш, момче?

– Защото си обещах един ден да имам меко легло и страхотен кон. Легло с червени кадифени завеси и кон с бяло петно над окото си. За това мечтая и няма да оставя тази мечта да си отиде! – Той отново задърпа ръката на Анселм и го принуди да се изправи. – Хайде. До довечера дъждът ще спре, а аз ще открадна храна за нас и всичко отново ще е наред. Ще видите.

Симон тръгна веднага след като звънът на камбаните се понесе над долината от църквата в Монтайе. Жил му беше дал войници, които да го придружават, а те му намериха кон, който да язди. Конят беше съвсем малко по-висок от него, но достатъчно кротък и послушен.

Той и свитата му тръгнаха в дъжда надолу към долината, по пътя към Сент Ибар. Гората беше черна и като цяло притихнала, само от време на време чуваше как се кършат клоните на храсталаците вероятно от диво прасе или гоблини.

В един момент спряха в най-гъстата част на гората и капитанът на телохранителите слезе от коня си, за да огледа следите.

Симон влезе в гъсталака да се облекчи. Видя олтар, издълбан в сърцето на голямо дърво. Вътре имаше малка черна фигура, езически идол, с кучешки зъби като вълк и подут корем. В основата на фигурката лежеше стъпкана бъркотия от цветя.

Вдигна идола и си помисли да го разбие в земята, но фигурката беше издялана от твърдо черно дърво. Трябваше огън, за да го унищожи, както беше с всички зли неща.

Метна го колкото можа по-дълбоко в дъбравата. Не го чу да пада.

Намери зидаря сред малка група мърляви мъже и жени, които с мъка вървяха през гората. Посрещнаха го с изплашени погледи, щом ги доближиха.

Симон дръпна юздите на коня си.

– Анселм Беранже. Помните ли ме?

Отдръпна качулката на расото от лицето си.

Анселм вдигна поглед към него, после погледна към свитата му от кръстоносци.

– Защо сте тръгнали след нас? Казахте, че ще ни оставите да си вървим, ако положим клетвата.

– Трябва ни зидар.

Анселм падна на колене в калта. Някакво момче до него се опита да го изправи на крака.

– Какво му има? – обърна се към хлапака Симон.

– Само е гладен, отче.

– Защо не ме оставите на мира, хора? – попита Анселм.

– Възложиха ми задача да ви върна в Монтайе. Водим и кон за вас. Тази вечер ще се сгушите до топъл огън и ще има горещ бульон и вино, което да ви съживи.

– Хайде, татко – рече момчето. – Ставайте!

– Спазарих се за вас с отец Ортиз. Поправете църквата и той ще пусне дъщеря ви.

Момчето издърпа Анселм за крака. Един от войниците доведе свободния кон.