Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Yusuf Khalifa #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545856602
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор
Ако споменаването на Ал Хаким бе предизвикало силна реакция, то тя се оказа нищо в сравнение с неописуемия ужас, който се появи на лицето на старицата. Тя залитна към стената, хвана се с едната ръка за гърлото, сякаш се задушаваше, а с другата стискаше и пускаше дръжката на бастуна.
— Не знаем нищо — изрече задавено. — Моля ви, не знаем нищо.
— Госпожо Грац…
— Няма да говоря с вас. Не и докато го няма мъжа ми. Не можете да ме накарате! Не можете!
Тя се разплака, тялото й се разтърси от конвулсии, от очите й потекоха сълзи. Халифа остана на колене още секунда, след което въздъхна, пусна капака за писма, изправи се и изтупа коленете си.
Нямаше смисъл да я притиска повече. Беше прекалено разстроена. Каквото и да знаеше за Хана Шлегел — а тя определено знаеше нещо, — нямаше да му го каже в сегашното си състояние. Някои негови колеги просто щяха да избият вратата и да я отведат в ареста, но той не можеше да го направи. Запали цигара, дръпна няколко пъти и отново коленичи и повдигна капака.
— Госпожо Грац, кога ще се прибере съпругът ви?
Тя не отговори.
— Госпожо Грац?
Старицата измърмори нещо неразбираемо.
— Моля?
— В пет часа.
Халифа си погледна часовника. След четири часа и половина.
— И е сигурно, че тогава ще си е вкъщи?
Тя кимна немощно.
— Добре — отвърна след кратка пауза. — Ще дойда пак. Моля ви кажете на съпруга си да ме чака.
Зачуди се дали да не добави „и без номера“, но не се сети какви номера биха могли да му извъртят и затова пусна капака, изправи се и пое към асансьора. На половината път чу зад гърба си отчаяния й треперещ глас.
— Защо ни преследвате така? Та те са и ваши врагове, знаете го. Защо им помагате? Защо? Защо?
Халифа забави крачка, зачуди се дали да не се върне да я пита какво има предвид, но размисли, влезе в асансьора и натисна копчето за приземния етаж. Нещата не се бяха развили както беше очаквал.
След като той си отиде, старицата стоя така в коридора още доста време, след което бавно закуцука към хола в дъното на апартамента. Зад вратата я чакаше дребен старец с изправена стойка, тънки мустачки и сбръчкано сипаничаво лице като изсушен плод. Беше прибрал ръцете си плътно до бедрата все едно застанал за почест на парад. Тя отиде при него, а той разтвори ръце и нежно я прегърна.
— Стига, миличка, стига — каза й тихо на немски. — Справи се много добре. Стига. Стига.
— Те знаят — изплака тя. — Знаят всичко.
— Да. Явно знаят.
Притисна я силно и започна да гали главата и гърба й в опит да я успокои, след това я пусна, подхвана падналия върху лицето й бял кичур и го втъкна обратно в кока й.
— Винаги сме знаели, че може да се стигне дотук — каза тихо. — Глупаво беше да мислим, че ще продължи вечно. Но досега бяхме щастливи. Това е важното. Нали бяхме щастливи?
Тя кимна немощно.
— Любимото ми момиче. Прекрасната ми Инга.
Старецът бръкна в джоба си, извади носна кърпичка и попи сълзите по лицето й.
— Иди сега и си облечи роклята, а аз ще оправя останалото. Няма смисъл повече да се размотаваме тук, нали така? Трябва да сме готови, когато дойдат.
Тулуза, Франция
Антикварният магазин на Жан-Мишел Дюпон се намираше на една тиха криволичеща уличка точно в центъра на Тулуза, само на неколкостотин метра от възхитителната тухлена експлозия на базиликата „Сен Сернин“, чиято камбанария стърчеше над керемидените покриви като фар сред море от оранжеви талази.
Както се бяха разбрали, Лейла пристигна в един и половина. Поспря, за да огледа пълната с какви ли не предмети витрина на магазина и избелелия надпис „LA PETITE MAISON DES CURIOSITES“, отвори вратата и влезе. Над главата й шумно звънна камбанка.
Вътре миришеше на паркетин и цигари и беше претъпкано с какво ли не, от мебели до книги, от картини до порцелан, от стъклени съдове до месингови украшения, въпреки че основната част от колекцията май носеше военен характер. Имаше шивашки манекени, облечени в бродирани с брокат униформи; рафтове, отрупани с шапки и каски; а на едната стена, между препарирана мечка и част от витраж, беше разположен продълговат шкаф, пълен с байонети и пистолети.
— Vous desirez quelque chose?
От дъното на магазина беше излязъл набит възпълен мъж в джинси и традиционна бретонска селска риза, с прошарена коса до раменете и козя брадичка. На врата му на златна верижка висяха очила за четене; между пожълтелите му от катрана пръсти на дясната ръка димеше недопушена пурета. С масивната си челюст и мрачно изражение приличаше на голям булдог.