Последната тайна на Дома Господен

Йерусалим

Хар Цион уви в обратната на часовниковата стрелка посока кожените ленти на тефилата около левия си бицепс и надолу към облечените си в ръкавица пръсти, и провери дали кутията със свещените откъси е разположена точно до сърцето му. Според традицията бицепсът и китката му трябваше да са голи — така повеляваше Петокнижието. Но се чувстваше неудобно от обезобразената си кожа и си беше издействал равинско разрешение да покрива съответните части от тялото си.

Приключи с увиването на седемте намотки и прикрепи втората тефила на челото си, нагласяйки кутията с писанията точно между очите си. Кимна на Ави да го изчака, наметна молитвен шал на раменете си и пое по осветената еспланада към Ха Котел Ха-Ма’арави, Западната стена, последния остатък от древния храм, най-свещеното място в юдейския свят.

Отдавна не беше идвал тук, повече от седмица. Щеше му се да идва по-често, ако може всеки ден, но от всички задължения просто не му оставаше време. Ала тази вечер беше намерил време. Имаше неща, които не беше безопасно да поверява на друг.

Приближи се до Стената и застана в най-левия й край. Загледа се в двайсетметровата плетеница от огромни камъни отгоре. Приличаха на някаква сложна дъска за игра. Ниската им част беше като осеяна с пърхот от стърчащите от всяка възможна пролука сгънати бележки, на които богомолците бяха написали молитвите и желанията си. Денем тук беше пълно с хора, туристи с картонени ярмулки, хареди евреи с черни палта и шапки, момчета, извършващи първата си церемония Бар Мицва. Сега, освен него и един кланящ се като кълвящ гарван самотен хасиди поклонник в десния край, нямаше жива душа. Огледа се, положи длан върху изронения камък, сведе глава и започна да рецитира шемата.

„Като оживяла приказка — така беше описал брат му Стената, когато за пръв път дойдоха тук преди толкова много години. — Като нещо от книга или от песен.“ Този образ се беше запазил в съзнанието на Хар Цион, беше се затвърдил с годините и дори сега, когато стоеше под извисяващата се матрица от жълт камък, усещаше присъствието не на нещо мъртво и неодушевено, не реликва от отдавна забравен свят, а нещо живо и бликащо от енергия, съвременно. Глас. Така си мислеше за него. Плътен, мелодичен глас, който му пееше от пустотата: за нещата, които са били — царете и пророците, Ковчега на завета и Менората, Мойсей и Давид, и Соломон, и Езра — но, и което беше по-важното, за нещата, които предстояха: богоизбраният народ събран за пореден път, Храмът построен наново. Свещеният светилник изкован наново и изпълнен със светлина. Някои я наричаха Стената на плача, тези, които идваха тук да хленчат, да си скубят косите и да окайват вековете на изгнание и загуба. Но не и Хар Цион. За него това беше Стената на песента, място не на болка и спомени, а на надежда, радост и очакване, осезателно, реално напомняне, че Господ е с тях, че не са изоставени, че са неговият избран народ, най-скъп сред всички. Че щяха да просъществуват, точно както беше просъществувала стената, каквото и да се опитваха да й сторят хората и природата.