Убиецът на Шута

На връщане закрачих още по-бавно. После попитах:

— Тъй. Какво чу?

Пчеличка помълча дълго. Тъкмо да я подканя да ми отвърне, когато призна:

— Всъщност не внимавах много. Беше просто нещо за овце. А и котенцата бяха там.

— Говорехме за овце, които са на сестра ти, с човек, който се препитава, като се грижи за тези овце. Някой ден може да се наложи да отидеш и да говориш с него или с дъщеря му, или с внучето му за тези овце. Следващия път слушай. — Помълчах малко, за да ѝ оставя време да премисли това, а после попитах: — Значи не чу този път. Какво видя?

Изненада ме с това, което беше чула в думите ми. Въпросът ми изобщо не беше стигнал до ума ѝ. Заговори колебливо, с глас, изпълнен с трепет.

— Тъй. Върбов лес не е твой, нито мой. Къщата е на Копривка и овцете са на Копривка. Никога няма да са мои. Нито лозята, нито овощните градини. Нищо от това всъщност не е мое. Копривка е най-голямата на мама и сега тя притежава всичко това. Но някой ден може да се наложи да се грижа за всичко това заради нея, както го правиш ти. — Помисли за миг. — Тате, когато ще съм пораснала и ти ще си умрял, какво ще е мое?

Стрела в сърцето ми. Какво щеше да принадлежи на това мое странно дете? Дори да заделях добър дял за женитба за нея, щеше ли да порасне в жена, за която мъж да поиска да се ожени? Добър мъж? Как щях да го намеря или да разбера, когато го намеря? Когато си отидех от този свят, какво щеше да я сполети? Преди години Сенч ме беше попитал същото и му бях отвърнал, че тя е още бебе и е твърде рано да се тревожа. Девет години бяха минали оттогава. Още девет и щеше да е на възраст за женитба.

Бях муден, отлагащ нещата идиот. Заговорих бързо, за да запълня дългото мълчание.

— Сигурен съм, че сестра ти и братята ти никога няма да те оставят в недоимък — казах ѝ и бях убеден, че ѝ казвам истината.

— Не е същото като да знам, че ще си имам нещо свое — отвърна тя тихо.

Знаех, че е права. Преди да съм успял да я уверя, че ще направя всичко, за да я осигуря, тя заговори отново.

— Ето какво видях. Видях овце и овча тор, и слама. Видях много вълна на по-ниските дъски на оградата и много паячета, червени и черни на долната страна на дъските. Видях една овца, която лежеше и беше изтъркала всичката вълна и малко от кожата си от задницата. Друга овца се чешеше в един кол на оградата и ближеше устни. — Кимаше, доволна от наблюдателността си. Хвърли ми поглед, после извърна очи настрани и добави: — И видях Лин, който погледна към мен и след това настрана, все едно съм нещо, което предпочита да не вижда.

— Погледна те — съгласих те. — Но не беше неприязън. Мъчно му е за теб. Толкова те харесва, че според него трябва да си имаш свое коте или кученце. Виж как е той с неговото си куче и ще разбереш, че не би го предложил на дете, което не харесва.

Тя изсумтя скептично.

— Когато бях момче — заговорих ѝ кротко, — мразех това, че съм копеле. Смятах, че всеки път, когато някой ме погледне, това е първата мисъл, която му хрумва. Тъй че превърнах това, че съм копеле, в най-важното нещо за себе си. И винаги когато се запознаех с някого първото, което си помислях, беше как той мисли за това, че се запознава с копеле.