Убиецът на Шута

— Накъде води?

Така, двамата заедно, надмогнахме вълната скръб и продължихме напред.

— Води до една малка стая над и вляво от камината. Там има една малка шпионка, тъй че някой може да седи там и да наблюдава хората, които влизат и излизат, и говорят в тази стая. — Потърках очи. — А от онази малка стаичка има тясно стълбище, което стига до много нисък проход. А той води до други малки стаички за шпиониране в други части на къщата. — Преглътнах и гласът ми стана почти нормален, когато добавих: — Мисля, че е мания на Пророците. Изглежда, обичаме шпионки и тайни места в домовете си.

Тя кимна и се вторачи покрай мен във вратата. Разкъсаните паяжини се полюшваха от лекото течение вътре. На лицето ѝ изгря усмивка и тя стисна малките си длани под брадичката си.

— Чудесно! За мен ли е?

Беше последната реакция, която можех да очаквам. Усетих, че се усмихвам в отговор.

— Вече е. Има други два достъпа към него. Един от моята спалня. И друг — от един килер. Другите два са трудни за отваряне, най-вече защото не са използвани от много, много дълго време. Този е по-лесен. Но и той не е използван от дълго време. Тъй че ще е пълен с паяжини и прах, с мишки и паяци.

Беше пристъпила до ръба на прохода. Плесна с ръка през провисналите паяжини и тръсна полепналите по пръстите ѝ парчета, изобщо непритеснена от малките многокраки твари. Обърна се към мен.

— Може ли вече да вляза? Може ли да взема лампа?

— Предполагам. — Ентусиазмът ѝ ме беше хванал неподготвен. Смятах само да посадя една идея в ума ѝ, да ѝ покажа място за оттегляне, ако се окаже застрашена, докато ме няма, за да я защитя. Избутах скритите лостове на вратата на кабинета, за да не може никой да влезе. Взех лампата от писалището. После затворих вратата към прохода и пуснах отново щифта на пантата в мястото му. — Опитай ти да я отвориш.

Щифтът беше упорит и отне доста дърпане, докато го освободи.

— Може да го смажем — каза задъхано, а след това се изправи, за да дръпне и отвори панела. — Може ли да взема лампата и да вляза първа?

Ако паднеше и изтървеше лампата, разлятото масло и пламъкът щяха да подпалят цялото имение.

— Внимавай — казах ѝ, след като ѝ връчих лампата. — Дръж я с двете ръце. И не падай.

— Няма — отвърна тя, но щом се озова в ръцете ѝ се усъмних в благоразумието си. Беше толкова явно възбудена и съсредоточена единствено в проучването. Влезе без никакво колебание в тесния тъмен коридор. Наведох се и я последвах.

Шпионските проходи на Върбов лес изобщо не бяха толкова изпипани като онези, които прошарваха замък Бъкип. Мисля, че ако бяха работа на баща ми, щеше да ги е направил за по-висок човек. Подозирах, че датират от първото престрояване на къщата, когато бяха добавили южното разширение. Често съм се чудил дали няма още и тайната на отварянето на вратите да се е загубила, докато къщата е сменяла обитателите си.