Възмездие от гроба
- Автор: Макдермид Вэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Възмездие от гроба». Краткое содержание книги:
— Лоши новини ли има? — попита Джейн.
Адам я погледна изкосо.
— Ти беше вчера при Тили Суейн, нали? Долу в Грасмиър?
— Да, защо? Да не би да се е оплаквала от мен?
Алан седна срещу нея.
— Тили вече няма да се оплаква от когото и да било, мила. Починала е снощи.
Джейн го изгледа стреснато, с разширени очи.
— Какво? Но тя изглеждаше много добре вчера! Като изключим артрита, ми се стори много жизнена.
Алан разпери безпомощно ръце.
— Беше стара. Стават такива неща.
— Знаят ли вече от какво е починала?
Алан поклати глава.
— Адам не знаеше подробности. Доколкото разбирам, сутрин артритът я е мъчел най-много, затова домашната помощница идвала рано, за да й помогне да стане и да се измие. Когато жената пристигнала тази сутрин, открила Тили на пода в банята, студена като лед. Може да е паднала, може да е получила инфаркт или инсулт.
— Горката жена. Не е много приятен начин да си отидеш — да лежиш на пода в банята, докато животът постепенно те напуска. Ужасно е дори да се помисли. Да умреш сам би трябвало да е достатъчно тежко, без освен това да губиш и достойнството си.
Алан плъзна пръст нагоре-надолу по чашата.
— Не мисля, че в смъртта има някакво достойнство, независимо от това как идва. Целта ни би трябвало да бъде да живеем с достойнство.
Джейн не намери какво да му отговори.
— Малко е плашещо, не намираш ли? Два смъртни случая в рамките на няколко дни. Струва ми се много за толкова ограничена територия. Особено като вземеш предвид, че и двете починали жени са свързани с моите издирвания.
Алан сви рамене.
— Обикновено съвпадение. Не знам защо става така, но старите хора често измират така, на групи. Отиде ли си един, сякаш още двама-трима решават да го последват. Не намирам нищо странно в това, че двете бяха от едно и също семейство. Тук всички са в някакви роднински отношения помежду си. Не забравяй, че ти самата си в кръвна връзка с половината жители на това село.
— Предполагам, че си прав — Джейн допи кафето си и стана. — Време е да тръгвам. Отивам да поговоря с двама души в Кезик.
— Къде е майка ти?
— Бере бъзов плод.
— Стана ли вече време да се обират бъзовите храсти? Годините вървят все по-бързо.
Джейн целуна баща си по бузата.
— Стига си се преструвал на стар.
Алан се усмихна накриво.
— Кой казва, че се преструвам?
Час и половина по-късно Джейн се сбогуваше със съвсем истински старец. Еди Феърфийлд беше на осемдесет и две години, толкова слаб, че изглеждаше чуплив, със сълзящи очи и загрубяла кожа на лицето. Сребристобялата му коса жълтееше тук-там от дима на лулата, който постоянно го обгръщаше като облак.
— Спрях да пуша, когато навърших петдесет години — обещах си, че ако ги докарам до осемдесет, ще пропуша отново. И това е най-доброто решение, което съм вземал някога — какво друго удоволствие ми остава сега — бе казал той, след като поиска учтиво разрешение от Джейн да запали лулата си. — Не ми стигат силите да стигна до края на улицата, проклет да съм, ако помня какво съм ял снощи. Дъщеря ми ми носи топла вечеря, в противен случай сигурно нямаше и да се сещам, че не съм се хранил. Синът ми искаше да ме прати в старчески дом, но аз му обясних, че докато съм жив, смятам да остана под собствения си покрив. Били ли сте в някой от тези старчески домове?
Джейн едва успя да отвърне, че е била, и той започна отново:
— Един куп бабички, които само седят и се взират в пространството. Има и други, напълно побъркани, които са си внушили, че са отново на осемнайсет години. Никой мъж не е в безопасност от тях, да знаете. Човек би казал, че ще изгубят интерес към тези работи, ама няма нищо подобно — той й смигна и се усмихна. — Ако бяха толкова лесни, когато наистина бяха на осемнайсет, щяха да зарадват доста момчета.
Беше настоял да й направи кафе — то се оказа слабо, с много мляко — а после докрета до кухнята и донесе чиния с шоколадови бисквити.
— Такова хубаво младо момиче не идва всеки ден у дома — каза той. — Бих могъл поне да се постарая да ви посрещна както трябва…
Когато Джейн най-сетне успя да заговори и да му обясни повода за посещението си, той се развълнува.
— Да, чувал съм за туй момиче, когато бях малък — каза той. Връщането към миналото като че ли го караше да се връща и по-подчертано към местния говор.