Към небето

— Приемам го.

Надприказването продължи, аз се отпуснах назад и се наслаждавах на пържените си пръчици, докато Брин не стана, за да отиде до тоалетната. Без нея останахме само ескадрата и аз умирах да кажа нещо, тъй като не бяхме в щаба на ЗСД, където винаги имах чувството, че някой ни наблюдава.

— Може ли да поговорим за нещо? — попитах най-сетне и прекъснах историята, която Нед разказваше. — Все си мислех за въпросите, които Артуро повдигна в час един път. Не е ли странно, че се бием с врага вече осемдесет години и имаме съвсем бегла представа как изглеждат?

Кималин кимна.

— Колко удобно е, че креляните никога не вкарват повече от максимум сто изтребителя на нападение. Защитните платформи в пояса обясняват защо сме все още живи тук долу, но въпросът ме безпокои. Не могат ли да изпратят двойно повече и да ни смажат?

— Подозрително е — съгласи се Еф Ем. — Много.

— Ти щеше да го кажеш така или иначе — заяде се Нед.

— Не си ли съгласен? — попита Еф Ем.

Той не отговори.

— Не е възможно да сме единствените, които задават тези въпроси, нали? — продължих. — Следователно… Наистина ли ЗСД не знае отговорите? Или просто ги крият?

Както криеха истината за татко.

— Добре, ще се направя на адвокат на дявола — обади се Артуро. — Може би не споделят такива данни с кадетите и онези, които не участват в битките. Знам, че не харесваш адмирала, Пумпал — и има защо, — но нейното минало е безупречно и тя разчита на много добри съветници.

— Независимо от това губим — подчертах и придърпах стола си по-близо до масата, опитах се да говоря тихо. — Знаеш, че е така. Креляните рано или късно ще ни смажат.