Борсов посредник

Окачих сакото си в гардероба. Не горях от желание да разговарям с нея. След гласуването на извънредното събрание не бях имал възможност да си поговоря лице в лице с нея, а времето след полунощ едва ли беше най-подходящият момент за това.

Вдигнах някои от дрехите й от пода и ги поставих върху един стол. Пола, сутиен, блуза.

Погледът ми се спря на някаква чаша за вино. И още една.

Две чаши за вино!

Изправих се, като се огледах с отвращение.

Обзе ме силен гняв. Притворих очи и стиснах зъби. После се обърнах и се затичах нагоре по стълбите.

Блъснах вратата на всекидневната. Карън вдигна изненадана глава. Седеше на едно кресло само по халат. Пред себе си имаше пълна чаша с вино. Огледах стаята. Който и да е бил любовникът й, вече го нямаше.

— Наляла си още една чаша, така ли?

Тя не отговори. Лицето й побеля.

Направих две крачки към нея.

— Карън, защо има две чаши за вино в спалнята ни? — запитах с равен глас.

Тя се изправи. Погледите ни се срещнаха. Постепенно увереността й започна да се възвръща. Лицето й се стегна, веждите й се свъсиха, а устните й се превърнаха в тънка ивица. Отвърна враждебно на погледа ми.

— Къде е той?

— Отиде си…

Карън се усмихна.

— Не мога да повярвам! Как можа? В къщата ми!

— Наложи се, дори и пред риска да позвъниш по всяко време на деня или нощта.

— Искаш да кажеш, че когато съм ти звънял от Шотландия, той е бил тук? С теб?

— Понякога — кимна тя.

В гласа й нямаше и следа от неудобство. Признаваше си изневярата, предизвиквайки ме да я обвиня.

— Кой е той? Как се казва?

Тя не отговори. Очите й не се откъсваха от моите, като ме предизвикваха.

— Изчезвай — прошепнах.

— Марк — започна тя. — Обичам го. Винаги съм го обичала. И винаги ще го обичам.

— Изчезвай! — изкрещях и й посочих вратата.

И тя си тръгна, разминавайки се с пребледнялата Рейчъл.

Строполих се в креслото. То излъчваше парфюма на Карън. Скочих и отидох пред големия прозорец.

Трябваше да се досетя. Трябваше да предвидя, че това ще се случи. Сега вече ставаше ясно защо се бе държала странно в последно време. Разбира се, че наистина не бе искала да се виждаме, когато се е срещала с него. Мислех си за това колко отчуждена беше, когато се любехме. Обзалагах се, че с него е била по-различна. Как е могла да го направи? Как е могла да ме унижи до такава степен?

Сега като си мислех за това, виждах как ме е мамила още от самото начало. „Винаги съм го обичала.“ Това бяха думите, с които си беше тръгнала, и те бяха самата истина. Знаех, че навремето е обичала тоя педал, но си мислех, че вече го ненавижда. И се бях надявал, че с времето раната й ще зарасне и ще ме обикне. Какъв идиот съм бил!