Не пречете на палача

— Добре — каза хладно. — Можете да останете. Само че ще ви се наложи да спите на пода, защото нямам походно легло.

— Не се безпокойте, ще си поседя в кухнята.

— И няма да спите?

— Мога и да не спя. Това не е задължително. Но ако ми се прииска, ще подремна седнал. Вие не бива да се вълнувате.

Разнесе се мелодичен звън — микровълновата фурна деликатно съобщаваше, че ястието е готово.

Настя неохотно се надигна и започна да вади от шкафа чинии, вилици и ножове. Беше загубила апетит, миризмата на задушеното в сметана кокоше месо й беше отвратителна, но осъзнаваше, че трябва да хапне нещо, защото иначе можеше да припадне от слабост. Поглъщайки насила храната, тя се опитваше да се отвлече и да мисли за работата си, за своя съпруг — за всичко друго, само не и за седящия срещу нея мъж. Имаше хора — и на първо място това бе Алексей — в чиято компания й бе лесно да мълчи, като същевременно й бе уютно и комфортно. Но с Павел й беше тягостно и неудобно, не можеше да се отпусне.

Той също ядеше без особен апетит, взирайки се мрачно в чинията си.

— Благодаря, беше вкусно — вежливо рече накрая.

Настя събра чиниите и приборите, остави ги в мивката и наля чай.

Павел се приближи до прозореца.

— Каква е обстановката? — попита го тя без особен интерес.

— Колата си стои.

— А пътниците?

— Не се виждат. Може да са вътре, а може да се разхождат около сградата или да са се притаили във входа. Но това е добър признак.

— Защо? — учуди се Настя.

— Щом все още са тук, значи нищо не са пъхнали в моя сааб. А ако си бяха отишли, щях да съм сигурен, че ме очаква симпатична бомбичка.

Започнаха мълчаливо да пият чай. Напрежението между тях нарастваше и Настя с усилие се сдържаше да не започне да чупи чинии и чаши. Никак не й се щеше да разговаря с Павел и тя се замисли как да направи така, че да не останат заедно в едно помещение.

— Тръгвам си — внезапно рече Сауляк и се надигна от стола. — Защо да ви измъчвам така. Вие просто от притеснение място не можете да си намерите.

Настя трепна.

— Къде ще отидете?

— Няма значение. Вкъщи или някъде другаде. Права бяхте, не бива да оставам у вас.

— Защо размислихте?

— Защото трудно понасяте присъствието ми. Толкова трудно, че дори не можете да се преструвате. Извинете ме. Напразно ви въвлякох в тази история.

Настя изпита огромно облекчение, но още в следващата секунда се засрами. „Какво става с мен? Малко ли неприятни неща е имало в живота ми? Досега винаги съм успявала да разграничавам несъщественото от принципното, емоциите от деловите интереси. Преди по-малко от месец спасявах Павел от същите тези хора, мобилизирайки цялата си фантазия и изобретателност, и това ми се струваше нужно и правилно. А сега? Той се намира точно в същото положение, а аз му отказвам помощта си. Защо? Нима само защото никой не ми е заповядал да го направя?“

— Останете — каза му, колкото се може по-приветливо и по-меко. — И не ми се сърдете. Аз по принцип не съм много разговорчива, а тогава, по време на първата ни среща, просто се правех на бъбривка. Така че, не слагайте мълчаливостта ми на своя сметка. Откровено казано, би ми било далеч по-леко, ако бяхте благоволил да ми дадете поне някакви обяснения. Кои са тези хора, които се навъртаха около нас в Самара, и които видяхте днес? Защо се появиха тук? Какво им е нужно? Сигурна съм, че прекрасно знаете отговорите на тези въпроси, но вие мълчите и това ме безпокои.