Грешката на президента
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #10
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Грешката на президента». Краткое содержание книги:
„Но какво ще обяснят на Фаина, на момичетата? На тях не можеш да кажеш, че президентът значи е заболял, и толкова.“ — При мисълта за жена си и как ще се развълнува тя, президентът пак въздъхна тежко.
Разбира се, Фаина, за разлика от съпругата на президента на СССР никога не се буташе във високата политика, а заемаше скромно, но достойно място. Даже ако тя нещо заподозре, едва ли ще има възможност да се свърже със Запада. Те ще се постараят да я блокират.
„Може би Женя, нейният племенник… — мина му нова мисъл, но веднага се смени с друга: — И него ще се постараят да го отстранят някак.“
Президентът си спомни как племенникът ги спаси със съпругата му в Ирландия. Сега вече не оставаха никакви съмнения — тогава действително беше покушение, както го убеждаваше полковникът от спецохраната Дроздов. Но другите казваха друго…
Едва сега президентът разбра колко струват тези думи на другите.
На утринна светлина Князев се оказа далеч по-интересен, отколкото вечерта. Дори романтичен. Някои от тези улички, които стръмно се прехвърляха от хълмче на хълмче, изглеждаха, сякаш на земята не е имало никакъв индустриален век. Почти на всички къщи имаше изрязани от дърво украшения, тенекиени петлета увенчаваха билата на покривите. Тук се отопляваха с дърва и носеха вода от кладенци, заковаваха на дърветата къщички за птици и гледаха кокошки. Само телевизионните антени и колите зад оградите показваха, че всичко това става в наши дни. Макар, разбира се, не и в компютърната епоха.
Турецки се приближи до петнайсети номер. Стегната синя къщичка, оградена с дървен стобор. Саша хвана портичката, но в двора гръмко залая куче.
„Ама че дявол — помисли той. — Нямат звънци. Ако тя още спи, има да си стоя на вятъра.“
— Кой е? — разнесе се женски глас.
— Валентина Андреевна! — викна Турецки с всичка сила, за да го чуят.
— Ей сега, сега — каза жената и пак изчезна в къщата.
Помиярчето продължаваше да се дере от лай.
Накрая, когато Турецки вече реши, че съвсем ще измръзне, вратата отново се отвори и към портичката забърза невисока, възрастна жена в очила с дебели стъкла.
— Вие сте от Москва — каза тя утвърдително.
Турецки кимна.
— Влизайте, колко е хубаво, че дойдохте, аз наистина не ви очаквах — говореше Валентина Андреевна, докато се суетеше с резето. — Палма, по-тихо, това е свой. Палма, свой! Влизайте де, не се бойте, тя няма да ви закачи! — Жената отвори портичката пред Турецки. — Ама че работа, едва вчера го прочетоха, а днес вече идвате. Не можех и да предположа… — Тя замълча и внимателно погледна Турецки. — Вие по повод на моето писмо до радиото или не? А аз някак си веднага реших…
— Да, Валентина Андреевна, по повод на писмото, а по-точно по повод на снимката — потвърди Турецки, когато тя го въведе в къщата.
Вътре всичко се оказа така, както в съветски филм биха изобразили дома на селска учителка по руски език и литература. Идеална чистота, кухненска маса, покрита над мушамата с бродирана покривка, до прозореца бюро, няколко етажерки с книги. На бюрото — купчини тетрадки, старинен мраморен писмен прибор с мастилница.
Валентина Андреевна го настани до масата и започна да се суети, слагайки пред него кисело зеле, краставички, някакви домашни сладка.
— Ей сега ще изпържа картофки — говореше тя. — Аз нали не ви чаках, или може би по-добре да изпържа яйца?
— Не се безпокойте, Валентина Андреевна — поклати глава Турецки. — Идвам по работа. Казвам се Саша. Саша Турецки. Не се ли учудихте, че дойдох толкова рано?
— Май да — отвърна учителката и изведнъж някак отпусна ръце. — Какво се е случило?
Едва сега Турецки разбра, че първоначалният му план да изложи веднага на старата, романтично настроена учителка, че първата й любов Костя, по прякор Скронц, е станал истински мафиот, не е много уместен. Първо на първо, тя много ще се разстрои, а второ — най-вероятно няма да повярва. Хората понякога са поразително слепи към онези, които обичат.
Налагаше се да променя плана в движение.
— Аз съм от прокуратурата, Валентина Андреевна — каза Турецки, който реши в тази точка да не се отдалечава от истината, и извади служебната си карта.
Валентина Андреевна, както винаги ставаше с подобни хора, дори не погледна документа. Тя се отпусна на стола и на Турецки му се стори, че дебелите стъкла на очилата й някак странно се замъглиха.