Грешката на президента
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #10
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Грешката на президента». Краткое содержание книги:
И така, явно действаха някакви вътрешни хора, същите, които измъкнаха пейджъра от сейфа. Тук не можеш да обвиниш прост патрулен или оперативен служител. Това са свои хора — от Главното управление и навярно заемащи високи постове. Значи Татяна е изчезнала… Дали са я отвлекли, задигнали са я, защото знае много? Турецки се замисли. Не, кой знае защо той беше стопроцентово сигурен, че нищо лошо няма да й се случи. „Лайното не потъва“ — промърмори си през зъби той.
После си спомни Саруханов. Не му провървя на човека. Турецки изобщо не помисляше да обвини Сергей. В края на краищата нали и той самият се хвана на въдицата на тая… И значи също можеше да се окаже на неговото място. Но той е жив и здрав и трябва да направи всичко зависещо от него, за да няма повече жертви сред хората, свързани с Татяна.
Беше станало съвсем късно. Време бе да се връща в хотела. Турецки не беше съвсем наясно накъде да върви, а и нямаше кого да попита за пътя. Наближаваше полунощ и отсъствието на минувачи не го учудваше. Удивяваше го другото — абсолютната тишина. Съвсем нарядко я разкъсваше ту отдалечен, ту по-близък кучешки лай, но той не разваляше тишината, а само подчертаваше нейната непроницаемост и някаква плътност. За щастие професионализмът не подведе Турецки и той правилно определи посоката към хотела.
„Сега престарялата учителка навярно спи дълбоко — размишляваше той по пътя. — Но вероятно тя става рано. И така, ставане в шест. За да съм точно в седем при… — той напрегна паметта си, за да се сети как я наричаха — Валентина Андреевна Лисицина“.
Когато държавата ти връчва снайперска винтовка и те праща да очистиш лидера на друга държава, като ти плаща и пари за това, ти си истински патриот и герой от невидимия фронт. Когато това правят за своя сметка отделни граждани на същата тази държава, всички викат „милиция“ и дружно осъждат наемните убийци.
В Питер винаги имаше само един човек, чрез когото Алексей Снегирьов общуваше с клиентите. При предишното му идване го наричаха много просто: чичо Кемал. Отначало той се справяше нелошо, но после направи грешка, като не прояви необходимото разбиране, когато Алексей каза „не“.
„Какво е това, драги? — обиди се чичо Кемал. — Аз разбирам, работата е сложна, но нали и клиентът е… много, много уважаван човек… Знаеш ли къде седи? Десет отгоре, а, драги?“
Господи, десет отгоре.
„Няма да убия този човек — повдигна безцветните си очи и повтори с равен глас килърът. — И още нещо, чичо Кемал. Не знам и не искам да знам къде седи твоят авторитет, но договор срещу този човек повече няма да има. Нито с мен, нито с някой друг. Той е под моя защита. Ако се интересуват, направо им кажи така.“
Ако това беше прозвучало в страните от далечната чужбина, биха посъветвали упоменатия клиент да забрави колкото се може по-бързо и трайно първоначалните си планове. Иначе го очаква отмъщение — бързо, неотвратимо и жестоко. На просветената Европа й стигаха два прецедента. За майчицата Русия потрябва трети.
Чичо Кемал започна да го кандърдисва и да вдига цената. После направи наистина съвсем непростима глупост: опита се да го притисне.
„Ти ме чу“ — каза тогава Алексей и затвори вратата след себе си.
Вечерта му преградиха пътя двама решителни младежи.
„Не се сърди, приятел — каза едната от горилите. — Ние нямаме нищо лично срещу теб.“ „Работата е такава“ — добави вторият.
Те скочиха едновременно напред. След по-малко от минута и двамата се гърчеха върху мокрия асфалт. Алексей също нямаше нищо лично срещу тях, но продължаваше методично да изтръгва истината от двамата, докато не си изясни съвсем точно кой ги е изпратил.
През тази нощ чичо Кемал не можа да заспи до три часа: все чакаше обаждането на момчетата. Телефонът така и не иззвъня и в края на краищата той задряма, но скоро се събуди от докосването на една внимателна ръка. Той отвори очи, като предполагаше, че вече е сутрин и го буди телохранителят, но това не беше той.
— Жал ми е за ония балами — тихо му каза килърът. — Те нямат мозък, за да мислят. Но ти имаш. За теб не ми е жал.