Докато убивам, се надявам [bg]

— Хуквай — извика тя и отвори прозореца. Ревът на мотора изпълни стаята.

Когато тишината се възстанови, тя се здрависа с мен и се представи.

— Аз съм Хелън Лайдекър. Извинете, че не ви посрещнах както трябва. Гейб не ми каза кой сте и за какво сте дошъл. А само, че някакъв непознат от големия град слухти около дома на Ренсъм и желае да разговаря с мен. — Тя посочи към чиновете. — Ако нямате нищо против, моля седнете на някой от тях.

— Веднага изникват спомени — казах, свивайки се на едно място от първата редица.

— О, така ли? Посещавал ли сте такова училище?

— Имахме повече от една стая, но обзавеждането беше подобно.

— Къде бе това, доктор Делауер?

„Д-р Делауер“. Не й бях съобщавал титлата си.

— В Мисури.

— Значи сте от Средния Запад. Аз произхождам от Ню Йорк. Ако някой ми бе казал, че ще свърша дните си в такова заспало малко селище като Уилоу Глен, щях да си помисля, че е луд.

— Къде в Ню Йорк?

— Лонг Айланд. Хемптън — не е богаташки квартал. Родителите ми обслужваха безделниците богаташи.

Тя се върна към бюрото си и седна.

— Ако сте жаден отзад има хладилник, пълен с безалкохолни. Но се боя, че остана само мляко с какао и оранжада. — Засмя се и отново се подмлади. — Толкова пъти съм го повтаряла, че трайно ми се е забило в съзнанието.

— Не, благодаря. Обядвах обилно.

— Уенди е чудесна готвачка, нали?

— И прекрасна предохранителна система.

— Както вече казах, доктор Делауер, това е едно заспало малко селце. Всеки знае всичко за останалите.

— Това включва ли познание за Шърлий и Джаспър Ренсъм?

— Особено за тях. Те се нуждаят от специални грижи.

— Особено сега.

Лицето й помръкна, сякаш изведнъж някой го наряза на късчета.

— О, божке! — изхлипа и отвори чекмеджето на бюрото. Извади избродирана носна кърпичка и изтри очите си. Когато отново ги обърна към мен, скръбта ги бе направила още по-големи. — Те не четат вестници. Едва се справят с главните букви. Сега аз ще трябва да им съобщя.

Нямах какво да отвърна.

— Тя бе всичко, което притежаваха. И аз. Превърнах се в тяхна майка. Знам, че ще трябва да се справя с това.

Притисна кърпичката към лицето си, сякаш налагаше лапа.

— Моля да ме извините. Потресена съм както в деня, когато го прочетох — онова бе ужас. Просто не мога да повярвам. Тя бе толкова красива, толкова жизнена.

— Да, такава беше.

— За добро или за зло аз бях тази, която я отгледа и възпита. А сега тя си е отишла, унищожена. И най-вече сякаш никога не е съществувала. Такава проклета, грозна загуба. Като се замисля за това, ме обхваща ярост към нея. Което не е честно. Това бе нейния живот. Тя никога не ме е молила за онова, което й дадох, никога… О, не зная!

Извърна лице. Гримът й бе започнал да се размазва.