Докато убивам, се надявам [bg]

(ВАШЕТО ЕДИНСТВЕНО МАЛКО МОМИЧЕНЦЕ)

Прибрах писмото обратно в плика. Шърлий Ренсъм ме гледаше и се усмихваше. Минаха няколко секунди, преди да мога да проговоря.

— Хубаво писмо, Шърлий. Красиво писмо.

— Да.

Подадох й го обратно.

— Имаш ли още?

Тя поклати глава.

— Имахме много. Дойдоха големи дъждове и хоп. — Махна с ръка. — Всичко измиха. Кукли, играчки, документи. — Посочи към прозорците от восъчна хартия. — Дъждът влиза вътре.

— Защо не сложите стъклени прозорци?

Засмя се.

— Госпожа Лайдекър казва „стъкло, Шърлий. Стъклото е хубаво. Здраво. Опитай“. Джасп казва „не и не“. Джасп харесва въздуха.

— Госпожа Лайдекър май е добра приятелка.

— Да.

— Беше… приятелка и на Шарън също?

— Учителка. — Тя си чукна по челото. — Истински умна.

— И Шарън искаше да стане учителка — казах. — Отиде в училище в Ню Йорк, за да стане учителка.

Кимване.

— Колежа „Фор-сет“.

— „Форсайт“ ли?

Кимване.

— Много далече.

— След като стана учителка, тя върна ли се в Уилоу Глен?

— Не. Много умна. Калфърна.

— Калифорния ли?

— Да. Много далече.

— Тя писа ли ви от Калифорния?

Поглед, изпълнен с безпокойство. Съжалих за въпроса.

— Да.

— Кога се чухте за последен път с нея?

Започна да гризе пръста си, изви устни.

— Коледъ.

— Миналата Коледа ли?

— Да. — Неубедено.

Тя бе говорила за писмо от преди шестнайсет години, сякаш току-що е пристигнало. Мислеше, че Калифорния е някакво далечно място. Чудех се дали може да чете и попитах:

— Коледа преди много време ли?

— Да.

Нещо друго върху скрина привлече вниманието ми — ъгълче на синя бланка за съобщения под рисунките с ябълки. Извадих го. Спестовна книжка от банка в Юкайпа. Тя сякаш не обърна внимание на вмешателството ми. Въпреки това се чувствах като крадец, но отворих книжката.

Преводи с няколкогодишна давност, правени по един и същи начин: петстотиндоларови вноски на първо число всеки месец. Много рядко теглене на суми. Общият сбор — 78 000 долара под опеката на Джаспър и Шърлий Ренсъм, съсобственици. Попечител — Хелън А. Лайдекър.

— Пари — рече Шърлий. Горда усмивка.

Оставих обратно книжката там, откъдето я бях взел.

— Шърлий, кога се роди Шарън?

Неразбиращ поглед.

— Ти ли я роди? Тя от твоя корем ли излезе?