Пасажер [bg]

— Разбрах, че трябва да доида, понеже майка ми ми разказа една история. Всъщност разказвала ми е много истории, макар не всички да отговарят на истината. Но последната, която ми разказа, бе за жената, която и продала тези обеци на пазара в Дамаск. — Ета свали едната обеца и му я подаде. — Жената се казвала Самара.

Ръката на Хасан трепереше, когато пое обецата от Ета. Тои прокара лекичко пръст по халкичката. Мълчанието сякаш се проточи цял час.

— Самара не и ги е продала. Даде и ги. Това го знам, защото Самара е моя съпруга, моята любов, а и аз самият бях там.

Хасан се приближи до писалището. Бръкна в деколтето на робата си и извади дълга, сребърна верижка, на която висеше тъничък сребърен ключ.

— Можехме просто да го разбием — измърмори Николас, втренчил поглед в чекмеджето, но Хасан пъхна ключа не в предната част на чекмеджето, а някъде под него — в ключалка, която дори не бяха забелязали.

Чекмеджето изщрака силно, резето се завъртя и то се отвори.

Николас се наведе над рамото на Хасан, за да надникне. Хасан го изгледа студено и затършува в чекмеджето. След миг намери каквото търсеше, изправи се и бутна чекмеджето с крак.

— Напомняте ми. — тои протегна към Ета малък, кремав плик за писма.

Тя вдигна капачето и изсипа съдържанието му в дланта си. Първото, което изпадна от плика, бе чернобяла снимка на майка и, много по-млада. Облечена бе в училищна униформа, а лицето и бе разцъфнало в миловидна усмивка. Косата и бе накъдрена и прибрана назад, ръцете и лежаха в скута. Усмивката и сякаш криеше някаква тайна.