Игрите на Палача [bg]

Засилен Айво се появи откъм жонгльорите, ловко избегна една майка с шумните й деца, заобиколи един щанд за цветя и плавно спря пред Фицдуейн. Вдигна визьора си. Зад гърба му гълтачът на огън започна да се престарава. Фицдуейн се надяваше, че майката наблюдаваше децата си, най-малкото сякаш искаше да се опържи.

— Здравей, ирландецо! — каза Айво. — Радвам се, че дойде.

— Дано да мога и да си тръгна — каза Фицдуейн, — последният път като се видяхме, едва не ме застреляха.

— Няма страшно — каза Айво. — Враговете ми не могат да ме открият. Притежавам свръхестествени сили.

— Не се обиждай — продължи Фицдуейн, — но не се тревожа за тебе, а за себе си. Нямам нито вълшебни кънки, нямам дори метла, а наоколо все ще се намери някой с опасни привички.

Айво седна срещу Фицдуейн и с ловкостта на фокусник измъкна от китарата си две боядисани яйца и започна да ги подхвърля. Очевидно свръхестествените му сили не включваха жонгльорство и Фицдуейн всеки момент очакваше да стане непоправимото. Надяваше се, че са твърдо сварени, защото в противен случай щеше да му трябва нова риза. Едно от яйцата се изплъзна от ръката на Айво и падна на масата точно пред Фицдуейн. Не се пръсна, стоеше си там счупено.

Айво сви рамене и започна да го бели.

— Все не мога да реша от кой цвят да почна.

Фицдуейн му подаде солницата.

— Това е една от големите дилеми на живота — каза той. — Искаш ли нещо за пиене?

Един сервитьор се приближи до масата им, гледайки Айво с неприкрито отвращение. Сбърчи нос, когато лекият бриз довя невидимите характеристики на рицарството и се огледа да види дали останалите клиенти са подушили нещо. За щастие вече бе късно за сутрешно кафе и още рано за обяд. Масите бяха почти празни. По свой начин Айво показваше вежливостта си — бе седнал така, че вятърът да духа от Фицдуейн към него, а не обратно.

— Една такава — посочи той бирата на Фицдуейн.