Архипелаг ГУЛАГ (1918–1956 Опит за художествено изследване)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Год: WebKniga
- ISBN: 978-5-9691-1052-6
- Переводчик: Иван Дойчинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Архипелаг ГУЛАГ (1918–1956 Опит за художествено изследване)». Краткое содержание книги:
Е, просто е неприлично в държавата съвсем да няма съдилища. През 1919 г. VIII конгрес на партията записва в програмата: да се стреми цялото трудещо се население да бъде привличано повсеместно към упражняване на съдийски задължения. „Цялото повсеместно“ да бъде привлечено не става, съдийската професия е сложна, но пък и съвсем без съд не бива!
Впрочем нашите политически съдилища — спецколегиите на областните съдилища, военните трибунали на окръзите, а и всички върховни съдилища — дружно се влачат след ОСО, те също не са обременени от публичното съдопроизводство и пренията между страните.
Първата и основната им черта е скритостта. Те са преди всичко тайни — за собствено удобство.
И вече така сме свикнали милиони и милиони хора да бъдат осъждани на закрити заседания, до такава степен сме го приели в реда на нещата, че понякога манипулираният син, брат или племенник на осъдения ще му възрази убедено: „А ти какво искаш? Значи делото е важно… Враговете ще узнаят! Не бива…“
В страха си, че „враговете ще узнаят“, си крием главата между коленете. Кой днес в нашето отечество освен книжните плъхове помни, че на Каракозов, стрелял срещу царя, е предоставен защитник? Че Желябов и всички народоволци са съдени публично, без никой да се страхува, че „турците ще узнаят“? Че Вера Засулич стреля, ако трябва да си послужим с нашите термини, в началника на столичното управление на милицията (и не го ранява смъртоносно просто защото не го улучва където трябва, иначе куршумът е с калибър за мечка) — и не само не е унищожена в царските зандани, не само не я съдят при закрити врати, но в публичен съд е оправдана от съдебните заседатели (не от Тройката) — и приветствувана от тълпата, си заминава с каретата?
С тези сравнения не искам да кажа, че Русия никога не е имала безукорен съд. Вероятно достойният съд е най-късният плод на най-зрялото общество или пък ни трябва цар Соломон. Владимир Дал отбелязва, че Русия преди реформата „няма нито една пословица в похвала на съдилищата“! Това все нещо значи. А и земските началници също никой нито в една пословица не ги похвалва. Но съдебната реформа от 1864 г. все пак поставя поне градската част от нашето общество върху основа, близка до английските образци.
Като говоря всичко това, не забравям и казаното от Достоевски срещу нашите съдебни заседатели („Дневникът на писателя“): за злоупотребата с адвокатското красноречие („Господа съдебни заседатели, че каква ще е тая жена, дето няма да заколи съперницата си?… Господа съдебни заседатели, че кой от нас не би изхвърлил детето през прозореца?…“), за това, че минутният импулс у съдебните заседатели може да надделее над гражданската отговорност113. Но Достоевски се опасява не от това, от което трябва да се опасява! Той смята, че публичният съд вече е установен завинаги!… (А и кой ли от неговите съвременници би могъл да повярва в ОСО?…) На друго място той пише: „… по-добре да сбъркаш в милосърдието, отколкото в наказанието“. О, да, да!
Злоупотребата с красноречието е слабост не само на формиращия се съд, но в по-широк аспект — и на установилата се вече демокрация (установила се, но и успяла да загуби своите нравствени цели). Прехвалената Англия ни дава примери как, за да осигури надмощието на своята партия, водачът на опозицията не се свени да приписва на правителството много по-тежко положение на нещата в страната, отколкото е в действителност.
Злоупотребата с красноречието е, разбира се, лошо нещо. Но с каква дума тогава да назовем злоупотребата със закритостта? Достоевски мечтае за съд, в който всичко нужно в защита на обвиняемия ще бъде изложено от прокурора. Колко века ни трябват още, за да го дочакаме? Нашият обществен опит засега ни е обогатил неизмеримо с адвокати, които обвиняват подсъдимия („Като честен съветски човек, като истински патриот не мога да не изпитвам отвращение при разглеждането на тези злодеяния…“).
А колко е хубаво на закрито заседание! Няма нужда от мантия, можеш да запретнеш и ръкави. Колко леко се работи! — нито микрофони, нито кореспонденти, нито публика. (Не, защо, случва се и публика, но от следователи. Така например те обичат да послушат денем в Ленинградския областен съд как се държат техните питомци, а през нощта навестяват тези, които трябва да накарат да се вразумят114.)
Втората основна черта на нашите политически съдилища е определеността в работата. Т.е. предрешеността на присъдите.
Все съшият този сборник „От затворите към възпитателните учреждения“ ни натрапва: предрешеността на присъдите било уж нещо отминало, дори през 1924–1929 г. съдебните присъди били регулирани от общовалидните административно-икономически съображения. Уж, като се почне от 1924 г., поради безработицата в страната съдилищата намалявали броя на присъдите, определящи трудово-изправителен режим и домашен арест, и увеличавали леките тъмнични присъди (става дума, естествено, за битовите закононарушения). Това довежда до препълване на затворите с хора, получили леки присъди (до шест месеца), и до недостатъчното им използуване в трудовите колонии. В началото на 1929 г. Народният комисариат на правосъдието на СССР с циркуляр 5 отхвърля издаването на леки присъди, а от 6.XI.1929 г. (в навечерието на дванадесетгодишнината от Октомври и в началото на строителството на социализма) с решение на Централния изпълнителен комитет и Съвета на народните комисари влиза в сила вече забраната да се издават присъди, по-малки от една година!
113
Наблюдаваме понякога подобно нещо и на Запад и не можем да се възхитим. Именно от това се опасява Достоевски, който в духовно отношение стига далеч по-напред от нашия тогавашен живот. — Б.а.
114
Групата на Ч-н. — Б.а.