Родена в лед
- Автор: Робертс Нора
- Серия: concannon sisters #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Родена в лед». Краткое содержание книги:
Когато свирепите зимни бури станат господари на западните ирландски графства, местните хора си стоят вкъщи, а туристите не идват. Пансионът на Бриана Конканън опустява, но това не я смущава — тя се наслаждава на спокойствието и тишината. Тази година обаче Бриана очаква странен гост — Грейсън Тейн, автор на криминални романи от САЩ. Скитник по душа, с тъмно минало, той възнамерява да прекара зимата в усамотение. Ала съдбата е отредила друго…
— То ме приспива — възропта тя, докато той й подаваше хапчето.
— Искаш да стисна носа ти, за да те накарам да го глътнеш, така ли?
Като си представи и това унижение, Бриана сграбчи хапчето и чашата.
— Готово. Сега щастлив ли си?
— Ще съм щастлив, когато престане да те боли.
Тя изведнъж загуби желание да спори
— Извинявай, Грей. Много лошо се държа.
— Пострадала си — приседна на леглото и взе ръката й. — И аз съм бил разнебитван няколко пъти. Първият ден е мъчителен.
Тя въздъхна.
— А аз мислех, че ще се чувствам по-добре, и ме е яд, че не е така. Нямах намерение да се заяждам с теб.
— Ето ти чая, мила — Лоти влезе и й поднесе чашата. — И хайде да ти свалим обувките, за да ти е по-удобно.
— Лоти, благодаря ти, че дойде.
— О, няма за какво да ми благодариш. С госпожа О̀Мейли ще се заемем с пансиона, докато се пооправиш. Не се тревожи за нищо — метна леко одеялце върху краката й. — Грейсън, ще се погрижиш да си почине, нали?
— Разчитай на мен — импулсивно стана и я целуна но бузата. — Ти си съкровище, Лоти Съливан.
— О, я стига!
Поруменяла от удоволствие, тя се върна в кухнята.
— Ти също, Грейсън Тейн — прошепна Бриана. — Истинско съкровище.
— Карай в този дух — изведнъж се сепна, кимна по посока на кухнята и попита: — Умее ли да готви?
Тя се засмя, както той се бе надявал, че ще стори.
— Чудесна готвачка е нашата Лоти. А и няма да ти е нужен кой знае колко чар, за да я накараш да ти приготви каквото желаеш.
— Ще го имам предвид. Маги донесе книгата — вдигна я от нощното шкафче, където сестра й я бе оставила. — Готова ли си за още една глава зашеметяваща средновековна любов?
— Да.
— Снощи заспа, докато ти четях — отбеляза той, прелиствайки страниците. — Кое е последното, което си спомняш?
— Когато той й казва, че я обича.
— Смяташ, че това ще е лесно да се намери?
— Казва й го за първи път — потупа леглото, тъй като искаше той отново да седне до нея. — Човек не забравя първия път, когато чуе тези думи — пръстите му продължиха да разлистват страниците, той леко се стегна, но не каза нищо. Бриана разбираше какво му е и докосна ръката му. — Това не бива да те безпокои, Грейсън. Чувството ми към теб не трябва да те тревожи.
Но правеше точно това. Ала имаше и нещо друго и той реши, че поне него може да й даде.
— То ме покорява, Бриана — вдигна златисто-кафеникавите си очи и я погледна неуверено. — И ме зашеметява.
— Един ден, когато си припомниш как го чу за пръв път от мен, се надявам да изпиташ удоволствие — отпи от чая и му се усмихна. — Разкажи ми приказка, Грейсън.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Той не замина на първи юни, както бе запланувал. Можеше. Знаеше, че трябва. Но му се струваше нередно и определено малодушно да замине, преди да е убеден, че Бриана скоро ще се оправи.
Свалиха бинтовете. Лично бе видял натъртените места и бе търкал с лед подутината на рамото й. Страдаше, когато я виждаше да се обръща насън и по този начин неволно да си причинява болка. Мръщеше се, когато тя се преуморяваше.
Не се любеха.
Желаеше я всеки час от денонощието. Отначало се страхуваше, че и най-нежният допир ще й причини болка. По-късно реши, че така е най-добре: безболезнено преминаване от ролята на любовник в ролята на приятел и като такъв да остане в спомените й. Безспорно за нея щеше да е по-лесно, ако си спомня дните, прекарани с него, като изпълнени с приятелство, а не със страст.
Беше приключил с романа, но не го изпрати по пощата. Убеждаваше се, че трябва да се отбие до Ню Йорк, преди да започне рекламната обиколка, и лично да го предаде на Арлийн. От време на време се сещаше как миналия път покани Бриана да го придружи, но си повтаряше, че е най-добре да забрави това. Заради нея самата, разбира се. Той мислеше единствено за нейното добро.
От прозореца видя, че тя събира прането. Косите й бяха спуснати и западният вятър ги отвяваше от лицето й. Зад гърба й се издигаше завършената, проблясваща на слънцето оранжерия. Близо до Бриана засетите от нея цветя се полюшваха и танцуваха на вятъра. Наблюдаваше я как свали една щипка, върна я на въжето, премести се към следващата, а по пътя събираше издутите от вятъра чаршафи.
Беше, помисли си той, като от пощенска картичка: персонифицира дадено място, определено време, начин на живот. Ден след ден, година след голина тя ще простира дрехите и спалното бельо да съхнат на слънце. И ще ги събира. И при нея, и такива като нея, тази повторяемост няма да звучи монотонно. Щеше да е като традиция, която я прави силна и й помага да разчита на себе си.