Родена в лед
- Автор: Робертс Нора
- Серия: concannon sisters #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Родена в лед». Краткое содержание книги:
Когато свирепите зимни бури станат господари на западните ирландски графства, местните хора си стоят вкъщи, а туристите не идват. Пансионът на Бриана Конканън опустява, но това не я смущава — тя се наслаждава на спокойствието и тишината. Тази година обаче Бриана очаква странен гост — Грейсън Тейн, автор на криминални романи от САЩ. Скитник по душа, с тъмно минало, той възнамерява да прекара зимата в усамотение. Ала съдбата е отредила друго…
— Да, ама я му виж телосложението. Може и кон да повали. Никога не бих могъл да се сравня с Тъмния господар.
— Нищо. И така те харесвам. Ухилени баракуди — заяви тя с усмивка. — Как измисляш такива неща?
— Талантлив съм — отиде до вратата, надникна навън. — Не я виждам. Ще загася лампата и ще се шмугна в банята. След десет минути съм при теб.
В продължение на два часа й чете за опасните, но изпълнени с романтика преживявания приключения на Ян и Катарина. От време на време протягаше ръка и я погалваше, като се наслаждаваше на досега й все по-дълго задържаше пръстите си.
Тя знаеше, че никога няма да забрави как звучи гласът му, докато имитира провлачения шотландски говор в диалозите, за да я развеселява. А и как изглежда: по лицето му, осветено от лампичката, пробягваха сенки, а очите му бяха тъмни.
Нейният герой, помисли си тя, сега и завинаги. Бриана затвори очи и се заслуша в думите.
— Моя си! — Ян я грабна в силните си здрави ръце и потрепери от обзелата го страст. — По закон и право си моя! И аз съм обречен на теб, Катарина, от този ден, от този час.
— А ти мой ли си, Ян? — безстрашно прокара пръсти през косите му тя и го привлече по-близо. — Мой ли си Тъмни Господарю?
— Никой не те е обичал повече — закле й се той. — И никой няма да те обича така.
Бриана заспа, мечтаейки думите, които Грей четеше, да бяха негови.
Грей я наблюдаваше, равномерното, бавно дишане му подсказа, че се е унесла. Едва тогава се отпусна и зарови лице в ръцете си. Беше си обещал да се държи непринудено и сега вече напрежението си личеше.
Тя не бе пострадала много. Но колкото и пъти да си го повтори, не успя да се освободи от ужаса, който го обзе от момента, когато Мърфи влезе в кухнята.
Той не искаше тя да е в болница, цялата натъртена и бинтована. Не искаше да е наранена по никакъв начин. А сега щеше завинаги да запомни и винаги да е нащрек, че нещо може да й се случи. Че може не винаги да е такава, каквато му се щеше — усмихната и тананикаща, докато върши нещо из кухнята или се занимава с цветята си.
Ядосваше се, че заедно с всички други спомени ще отнесе и спомена за това как я вижда в момента. И се ядосваше, защото вече знаеше, че е започнал да държи на нея и спомените за Бриана няма да избледнеят както толкова много други.
Щеше винаги да си спомня за нея и онова, което изпитваше, щеше да му попречи да си тръгне. Трябваше да го направи скоро.
Мислеше за това през дългата безсънна нощ. Всеки път, когато медицинската сестра идваше да провери как е Бриана, той слушаше прошепнатите въпроси и сънените й отговори. Единия път, когато излезе от банята тя нежно произнесе името му.
— Спи — отметна кичур от челото й. — Още не се е съмнало.
— Грейсън… — унасяше се, но потърси и хвана ръката му. — Още си тук…
— Да — погледна я и се намръщи. — Още съм тук.
Когато се събуди, навън бе светло. Забравила за състоянието си, тя се накани да седне, но внезапната остра болка в рамото я върна към действителността. По-скоро ядосана, отколкото уплашена, тя докосна превръзката на челото и се огледа за Грей. Надяваше се да е намерил празно легло или кушетка в някоя от чакалните, където да поспи. Усмихна се на букета му и съжали, че не му каза да го постави по-близо, за да успее да го докосне.
Вдигна нощницата и прехапа устни През гръдния кош, там където я бе притиснал предпазният колан, имаше натъртвания във всички цветове на дъгата. При вида им изпита благодарност, че снощи, когато Грей й помогна да се преоблече, беше тъмно
Не бе честно да изглежда така през последните няколко дни, които им оставаха. Искаше да е красива за него.
— Добро утро, госпожице Конканън. Виждам, че сте се събудили.
Влезе млада, усмихната сестра, напращяла от здраве Бриана почти я намрази.
— Да. Кога ще дойде лекарят, за да си вървя?
— О, скоро ще започне визитацията, не се тревожете. Сестра Манион каза, че сте изкарали спокойно нощта — докато говореше, сложи на ръката на Бриана апарата за мерене на кръвно налягане, тикна термометър в устата й. — Значи не ви се вие свят? Добре — изрече тя, след като Бриана поклати глава. Провери за кръвното налягане, извади термометъра, отчете температурата и доволна от резултата, кимна. — Чудесно се справяте.
— Готова съм да си тръгна.
— И това ще стане — сестрата отбелязваше нещо в картона. — Сестра ви се обади рано сутринта, а също и господин Бигс. Каза, че е американец Той ви бил блъснал.
— Уверих и двамата, че сте добре. Рамото боли ли ви?
— Малко.
— Ние можем да ви дадем болкоуспокояващо — определи тя, след като провери данните в картона.
— Не искам инжекция.