Червено и черно

Досадата й беше изчезнала.

— Не са чак такива безсрамници — възрази граф Алтамира. — Аз ви заговорих за себе си, за да ви дам един жив наглед. Погледнете принц Арачели; той всеки пет минути поглежда своя орден на „Златното руно“; не може да се опомни от радост, като вижда тази дрънкулка на гърдите си. Този жалък човечец е всъщност някаква отживелица. Преди стотина години „Златното руно“ представяше завидна чест, но тогава той не можеше и да мечтае за него. Днес между знатните люде трябва да бъдеш Арачели, за да се възхищаваш от него. Той е готов да избеси цял един град заради този орден.

— На тая ли цена го е добил той? — запита Жулиен с голямо безпокойство.

— Ах, не, не точно така — отвърна Алтамира студено. — В родината си той може би е заповядал да хвърлят в реката тридесетина богати собственици, които са минавали за либерали.

— Какво чудовище! — възкликна пак Жулиен.

Госпожица дьо Ла Мол, привела глава от силно любопитство, беше се доближила толкова до него, че прекрасните й коси почти докосваха рамото му.

— Вие сте много млад! — отговори Алтамира. — Казах ви, че имам омъжена сестра в Прованс; тя е още хубава, добра, кротка; прекрасна майка, предана на своя дълг, набожна, без да бъде лицемерка.

„Какво иска да каже с това?“ — помисли госпожица дьо Ла Мол.

— Тя е щастлива — продължи граф Алтамира. — Такава беше и в 1815 година. Тогава аз се укривах у нея, в имението й край Антиб; и, знаете ли, когато научи за екзекуцията на маршал Ней, тя затанцува от радост.

— Възможно ли е? — промълви Жулиен втрещен.

— Такъв е духът на партията — подзе Алтамира. — В XIX век няма истински страсти; ето защо така се отегчават във Франция. Извършват най-големи жестокости, но без жестокост.

— Толкова по-зле! — каза Жулиен. — Ако човек върши престъпления, поне трябва да ги върши с наслада: нищо друго хубаво няма в тях и само с това те биха могли да се оправдаят донейде.

Госпожица дьо Ла Мол, напълно забравила подобава ли й това, беше, кажи-речи, застанала между Алтамира и Жулиен. Брат й, който беше я хванал под ръка, свикнал да й се покорява, беше зареял поглед из залата и за да спази приличие, преструваше се, че ги е спряла навалицата.

— Вие сте прав — каза Алтамира. — Всичко днес се върши без удоволствие и никой не си спомня за нищо, дори за престъпленията. Ето на този бал мога да ви посоча навярно десетина души, които ще бъдат на оня свят прокълнати като убийци. Те са забравили за това, а и светът също.29

Мнозина се разчувствуват до сълзи, ако кучето им си счупи крака. В Пер-Лашез, когато хвърлят цветя над гроба им, както вие тъй мило се изразявате в Париж, заявяват ни, че те са съчетавали в себе си всички добродетели на юначните рицари и разправят за великите подвизи на техния прадед, живял при Анри IV. Ако въпреки искрените старания на принц Арачели не са ме обесили и аз някога мога да се разпореждам със своето състояние в Париж, ще ви поканя на обед с осем или десет почтени, непознаващи никакво гризене на съвестта убийци.