Императорът на света

— Ха! Ти дори не ме попита за моята тайна. А ще дойде ден, когато ще съжаляваш за това, всички ще съжаляват. Но аз няма да ти разкрия своята Голяма Тайна. Ти сам скоро ще научиш за нея, всички ще научат — върху лицето на ранения се появи старото злорадство. — Ще ти доверя своята Малка Тайна, а в замяна ти ще бъдеш добро момче и ще ми донесеш „прилепало“ или поне ще ми позволиш да пия някакво лекарство.

— Не — отсече Руиз.

— Добре — съгласи се Публий. — Но аз въпреки това ще ти кажа моята Малка Тайна. Защо не, в края на краищата? Моят Юбере, преди да го убиеш… тъкмо ми разказваше, че един от твоите роби е бил при геншите.

На Руиз му прилоша доста сериозно. Той потрепна, но гласът му прозвуча напълно равнодушно:

— Естествено, император Публий. Кой?

Устните на умиращия се разтеглиха в кошмарна пародия на усмивка.

— Точно това е най-смешното, Руиз. Ти го уби преди да успея да си изясня кой е. Ха-ха-ха-ха-ха!

В този момент той отново изгуби съзнание.

„Не — помисли си Руиз. — Това е очевидна лъжа. Просто поредната хитрост на Публий, единственият останал му начин да си отмъсти.“

Разбира се, фалшивият Юбере би могъл да получи подобни сведения от своите служители през времето между момента, когато агентът му бе върнал свободата на волята с кодовата фраза, и тяхното пристигане в крепостта. Но защо му е трябвало да съобщава тези сведения на господаря си?

Не, това почти със сигурност беше лъжа.

На сутринта на третия ден Публий умря. Това събитие предизвика пристъп на раздразнение в Руиз, тъй като той беше разчитал да използва влиянието на покойника върху Остриетата на Намп с цел да улесни максимално бягството им от Суук.