Пентаграм

Освен мен.

– Така се получава, Ушуаре… Говорим за едно и също и пак не сме наясно един с друг. Може би няма да се разберем изобщо – така мисля понякога. Чужд в чуждия свят, ограден със съчувствие, което ми е най-малко нужно, но е единствено достъпно за мен.

Ушуар повдигна вежди.

– Има много непонятни неща в теб и едно от тях е това, което ти каза сега. Защо изкуствено пресилваш нещата, Витане? Знам, твоят разум трудно допуска в себе си околния живот. Защо е така – себе си запитай, не мен. Дали твоят свят твърде дълго и мъчително ви е раждал, за да се отчуждите толкова от околното?

– Кой знае… Може би просто твърде дълго сме живели сред машини?

– То е същото. Заместители на природата; мъртъв океан от метал и хладнокръвно знание, прекрасно само по себе си, но чуждо дори и на вас.

– Не пресилваш ли този път ти нещата, Ушуар?

Той ме погледна дълго и странно, обърна се по гръб и в очите му се отрази бяла слънчева искра. Каза бавно:

– Така е. Научих се от теб навярно. Да, от теб. Обичам новите игри на мисълта и това ме подведе за малко. Но слушай, светът е огромен и всеки иска да знае за раждането и живота на всичко, нали? Всеки тръгва с това искане и всеки проправя път към основите.

Той скочи, наведе се над мен.

– Ще ти разкажа какво знаем ние за възникването на света. После ти ще ми разкажеш същото и ще намерим общност в разказаното, нали?

Няколко секунди обмислях, превеждах си внезапното му както винаги избухване, за да разбера все още необичайния начин на говорене.

– Ти искаш да вземеш за основа моделите на развитието, за да откриеш в тях общи елементи? (О, небеса, какъв кошмарно изречен въпрос!)

– Но да! – възкликна Ушуар. – Толкова сложно повтаряш думите ми, че дори се усъмних в това, което съм казал! Ти се стремиш да подредиш всичко, без дори да знаеш необходимия порядък. Страхуваш се от хаоса; а хаосът е част от света! Без него не може, той съдържа в себе си океаните на вселената така, както нито един неин елемент не би могъл да ги обедини в едно. От хаоса извират океаните, които раждат нови океани. Първите са били безкрайно далеч, в тях са присъствали песента и болката, когато хаосът се е разделял на съставящите го частици. Кипеж, безкраен кипеж, океан от частици, все по-сложен, многоизмерен, все още носещ в себе си хаотично движение, но вече над основния хаос. И сливане, бързо като любов, въпреки че любовта е била още много далеч напред, като перспектива, като стремеж към сложното развитие. Малки сливания, после големи и от мъртвия океан се ражда топлината, стотици, хиляди, неизброими ядра топлина – и новият безкраен океан на светлината! А онзи, хладният, също в кипежа на сливането, завърта студени ядра около тези, които вече са станали звезди – и ето го света, още нов, още пресен, още безжизнен, но вече готов за живота! За нас!