Нощна сянка

— Флин — отвърна той. — Дойде у дома, след като ти си тръгна, и ми направи нещо. Етер, мисля, че използва етер.

— Точно така — разнесе се нисък глас, миг преди Лана Флин да се покаже иззад дъба, все още наполовина обвита в мрак.

Лицето й бе разкривено в зла усмивка и зъбите й проблясваха на лунните лъчи.

— А ето че ти развали изненадата, Кала. Не знаеш ли, че носи лош късмет, ако булката види жертвата си преди лова? А, не, това беше, ако Рен те види в булчинската рокля, нали така? Колко съм глупава!

„Жертвоприношение. Нашето жертвоприношение.“

— Не — потръпнах и застанах пред Шей, за да го предпазя. — Не може да е той. Не биха го направили.

Усмивката й проблесна като кама.

— Я виж ти, я виж ти. Май тук се крие повече, отколкото подозирах. Каква приятна изненада.

Тя огледа изуменото ми лице със светнали от удоволствие очи.

— Предупредих те да не се отклоняваш от предопределения ти път, Кала. Може би сега най-сетне ще разбереш как стоят нещата. Рение те желае, това е очевидно. Ако се съгласиш заедно да принесете жертвата, може би ще ти прости.

— Вие трябва да ме принесете в жертва? — Шей отскочи назад, местейки поглед между мен и Флин; по лицето му се изписа ужас. — Ти и Рен?

— Разбира се — отвърна Флин. — Защо, мислиш, че всички се вълнуваме толкова заради съюза? Ти си основното забавление в него.

Направих крачка към Шей, ала той оголи зъби насреща ми.

— Стой, където си!

— Кълна се, че не знаех — прошепнах. Струваше ми се, че гората ми нашепва мрачни тайни, от които ми се завиваше свят. Разговорът между родителите ми, категоричният отказ на майка ми да ни каже какво ще ловуваме, пребледнялото й лице, когато й казах, че познавам Шей.

— Не знаех — повторих и се свлякох на колене.

„Шей. Жертвоприношението няма да се състои далеч от церемонията. То е част от нея. Шей е нашата жертва.“

— Смелост, малка моя — измърка Флин. — Няма да ти се наложи да понасяш това още дълго. Бъди добро момиче и върви на поляната. Останалите те очакват. Аз ще доведа Шей малко по-късно. Веднага щом Рен целуне булката.

Сякаш в отговор на думите й гората се изпълни с воя на млади вълци, зовящи своята алфа. Майка ми беше права — нямаше как да сбъркам значението му. Бяха ме призовали. Само че звукът изобщо не ме изпълни с желание да се подчиня; той беше ужасяващ, вещаещ смърт.

„Вече не съм една от вас. Няма да допусна това да се случи.“

— Не! — рязко си поех дъх и се изправих на крака. — Ние си тръгваме. Сега.

Шей се отдръпна от мен и се долепи до един бор. Долових вълчата му миризма и разбрах, че се бори да не се преобрази, впримчен между страха и яростта.

— Никога не бих те наранила — казах аз. — Трябва да ми повярваш!