Къде отиде тя

Отидох да се изкъпя на един плаж в Кения, която посетих по време на престоя си в Нигерия. В този най-отдалечен край на континента имаше само малко пясък и храсти. Седнал на верандата, преглеждах писмени работи в квартирата, която бях наел над една бакалница в единствения град на острова. Квартирата имаше изглед към пристанището, където всеки ден чернокожи мъже разтоварваха шлепове, тежко натоварени с мангови трупи от трите по крайбрежието. Веднъж, докато си седях на верандата, се опитах да опиша заминаването ми от Вале дел Соле. Внезапно си спомних за дъжда тогава: как го чух да започва още по зазоряване. Спомнях си всяка подробност от този ден, но се смутих, че почти бях забравил за дъжда, когато вдигнах очи от написаното, за да се полюбувам на изпотените докери и видях как слънцето залива с лъчите си пристанището, за миг не успях да обхвана значението на това, което съзерцавах, толкова силно чувствата ми се оказаха запленени от ароматите на дъжда, за който си спомних. Като се замислих отново за тази сцена, малко късно се досетих, че нещо бях забравил: на фотографията ни с мама, която Марта бе запазила и която Марта твърдеше, че е направена в същия ден, не се забелязваха никакви признаци да е валял дъжд. Или може би снимката е била направена по друго време. Но оставаше фактът, че тази истинска история е била завинаги загубена за мен, че не мога сега, нито пък когато и да е, да си спомня за този миг без никакъв дъжд, който е бил запечатан на старата фотография. Може би винаги се намират такива моменти, за които не си даваме сметка, които в нищо не се вместват като историята на самия живот. Докато се стремим към истината, в същия момент се намесват поне още една дузина различни версии за нещата, които могат да бъдат потиснати, за да предоставят предимство само на една-единствена.