Къде отиде тя
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Къде отиде тя». Краткое содержание книги:
Посегнах към пакета с ножчета за бръснене, който бях оставил в поставката за сапуна. Пакетчето вече се бе намокрило, понеже водата бе стигнала чак до него, затова картонената опаковка се разпадна в ръцете ми. Вътре самите ножчета се оказаха прилепнали едно о друго заради мокротата. Докато се опитвах да освободя най-горното, си порязах палеца и инстинктивно го напъхах в устата си, за да изсмуча кръвта от раната.
Задържах едната от китките си леко потопена и я рязнах с ножчето, силно, ала не напречно, а надлъжно, както бях чувал, че било правилно да се прави. При вида на рукналата кръв сърцето ми застина — в първия миг дори ми причерня, докато трябваше само да изпадна в паника от безумно учестените удари на сърцето ми. Склопих клепачи и душата ми възвърна спокойствието си, макар и само донякъде. Нямах сили отново да преживея подобен миг на неописуема паника, да гледам как кръвта блика в такт с тласъците на сърцето ми. Затова така се изместих във ваната, че да не виждам дълбокия срез на артериите върху едната си китка, самозалъгвайки се, че той е достатъчно чист и дълбок, та няма да се наложи повече да се намесвам.
Лежах със затворени очи, потопен до шия, по гръб във ваната, докато не чух водата отново да прелива над ръба. Обзе ме усещане, че нещо започва да се оттегля от мен, макар че не точно от самия мен, а само от будната ми част. В края на краищата какво значение имаше какво ще се случи след това. Чувах покапването на крана в краката си, усещах дори най-лекото поклащане на водната повърхност при падането на всяка капка. Капенето сякаш ми послужи, за да синхронизирам дишането и ударите на сърцето си. Капенето предизвикваше леки трептения в съзнанието ми, които плъзваха по повърхността на мислите ми, преди да замрат. Чувствах се, както преди да се потопя в дълбок сън, като че ли се завръщах у дома. Там ще ме чакат млади девойки със скромни престилки и забрадки, ще ми приготвят постеля от рози, маргаритки и нарциси и ако мога само да се добера дотам, ще мога да им се насладя.
Капенето ставаше все по-слабо и по-бавно, в такт с ритъма на моите видения, като всеки звук бе съпровождан от дълъг, ленив интервал на пълна тишина, който заплашваше да се проточи до безкрайност. Ходът на времето се забави до точката на пълното спиране: можех да дишам, но можех и да не дишам повече, нямаше никакво значение. Някой ще дойде, разбира се, все някога, за да седне на ръба на ваната, за да ме дари с утешителна дума, с някакви ободряващи слова. Вече чувах как се тропаше на вратата, как викаха името ми — спри водата! — закрещя той, а пък аз му отвърнах, че веднъж вече съм умирал по този начин, че моето тяло вече е било погребано на дъното на океана.
Озовах се в пещера. В топъл тъмен басейн. Една по една техните престилки и забрадки изпопадаха нейде и те пристъпиха в басейна до мен. Държаха ме във водата и загалиха прасците ми, после и бедрата ми. И Луиза беше сред тях, и Рита, и още някоя, трета, макар че не успях да я различа. Исках да протегна ръка, да я прокарам по гладките извивки на гърдите й, на бузата й. На входа на пещерата се издигаха три грубо издялани бели стълба от пода до тавана.
Отново се разтропаха отвън. Но сега явно бяха двама, понеже чувах два гласа — женски и мъжки. От адски силното думкане щяха да счупят прозореца и мъглата щеше да нахълта вътре. Но аз исках единствено да се унеса в непробуден сън, да се насладя на тези последни прекрасни мигове, преди будилникът да престане с отброяването на времето и да започне да звъни като побеснял, та да дойде време за ставане. Баща ми щеше да ме чака на полето — много километри фасул трябваше да бъдат окопани, пък и доматите също, и ние двамата трябваше да се бъхтим над тях заедно, докато се смеем и си разменяме по някоя закачка, преди да спрем и да отдъхнем в десет за къшей домашен хляб и къс сирене. Всичко това и още много повече ни очакваше.
Някой се извиси над мен.
„Боже мой! — простена той — Боже мой…“, но аз вече не можех да го видя, защото тогава банята, лицето и гласът на човека над мен се изплъзнаха нанякъде и всичко потъна в мрак.
„Сподели с мен твоите мечти“ — би могла да ми каже тя и аз щях да ги споделя, защото сънувах, че й пиша писмо и в него се съдържа всичко. Това бе, което исках: да задържа всеки нюанс, всяка надежда, всяко ухание, всяко късче от небето, макар всеки ред, който изписах ми се струваше неверен в мига, в който се материализираше върху белия лист.
Понякога се пробуждах посред нощ и тогава един сън или пък остатъците от всичките видения, преплетени в паметта ми, се разбъркваха. Това ме караше да си представям, че отново съм се озовал някъде в миналото, че отново съм дете и в някоя лятна сутрин се събуждам в леглото на майка си; или пък съм в ъгловия си апартамент в Торонто, за да се вслушвам в тракането на трамвая или пък в гласовете на последните минувачи, отекващи прекалено силно в късните часове на нощта. Винаги бяха необходими усилия, за да може съзнанието ми да продължава — въпреки всички смущения — да поддържа илюзията, да работи в синхрон със свистенето на вятъра навън, който блъскаше клоните върху покрива. Съзнанието ми трябваше да поддържа илюзията въпреки усойните, пропити с пот чаршафи, сякаш мозъкът ми работеше не толкова да съзира нещата такива, каквито са, а просто да им придава някакъв смисъл. Да ги намества в това, което е възприето за редно. По този начин времето, което прекарвах сега тук, за да записвам всичките тези слова, като че ли се разделяше единствено между будуването и сънуването, като цялото ми усилие се свеждаше най-вече до това да опазвам илюзията непокътната. С изключение на активността на паметта ми нямаше никакъв друг знак за окончателно пробуждане, за достигане до истината за нещата, а само сънища, само блянове, само малката стая, в която съзнанието ми се опитваше да се побере, без изход навън към действителността.